В търсене на едното нищо

Безбожна приказка си е това, човече.
Ама такъв си мазохист…
Към любовта ръце протягаш вече,
а тя боли, боли, боли…

От пепелта се пак надигаш,
сега поел си сетний дъх.
Мирише той на трепетлика,
на момина сълза и дъжд.

Очите, слепите, повторно ослепяха,
нима вълшебна приказка е тоя карнавал?
Ти нямаш време, гласове шептяха,
и нито чул си, нито пък видял.

Безпочвената гордост гроб ти изкопа,
сега защо не казваш как достойно ти живя?
Със всички сили тичаше към любовта,
така и не разбра – само един мираж бе тя.

Каква безбожна приказка?
Направо гавра със човека.
Басня без поука, картина черно-бяла,
дали ще дишаш пак? Не знам, не мога и да зная.

Преследвайки една мечта навред,
със устни трепетни да се допреш
до нещо свято, мило, но и чуждо.
И твърде късно го разбра. И трудно.

Борба навеки е животът, да.
Или поне това е битката да не потънеш във тъма.
И да изплуваш, там отгоре, над вълните побелели,
а те пък все така бушуват развилнели.

Върви… Там камъче по камъче
пътека прави неизвестна.
Навярно трудна, но пък и отчасти лесна,
една безбожна приказка човешка.

Последен дъх поемаш… давай де, сега!
Дробове горят, уши бучат, сърца крещят.
Агония съдбовна търсеше, нали?
Намери любовта. Сега с нея и болката вземи.