В затвора на душата
В ЗАТВОРА НА ДУШАТА
В убийствената дързост на душата,
усещам своя земен рай,
уви, накрая, пак се давят май – под свода на дъгата.
Властите лениви – те тъкмо там загубват сили.
Защо ли мислите са колебливи?
Къде очакваш да те заведат?!
Това не е ли този път,
където някога мечтите чертаеха
така пред теб?
А аз съм същият поет,
далечен твой роднина изначален.
Във мрака ти ме търсиш май навред!
Уви, страдалецо проклет!
Където същото начало,
ти дава същия ответ.
Не можеш ти душата си да разпнеш,
Признай го! И си замълчи!
Любов не бива да горчи
като пелин във старо вино.
Отиваш ти, приятелю, на кино,
защото все си тъй зелен и млад.
Като удар със приклад,
усещам как разбиваш ледовете,
но може ли да се закълнеш,
че утре няма да умреш?
А някъде, далеч, напред... се чува -
все злокобна песен.
Ти не забравяй – пилците се броят на есен,
ще можеш ли да ги сбереш!
Но отговор не ще ти дам,
и пак оставям те напълно сам!
Потънал в душния зандан душевен,
ти, скитнико, плачевен.
Където не те сеят – ти никнеш там!
© Атанас Маринов All rights reserved.
