Вълча песен
Аз приех на тъгата столика безкрая
и прокудих Морфей от безлунните нощи,
че са стръмни пътеките кози към рая,
дето мамят безкрили наивници още.
Всичко земно така ми отива и мога,
с тази вече протрита шагренова кожа,
да обръсна на сухо брадата на Бога
и смъртта си до другата смърт да отложа.
Не по Рихтер измервам гнева на онези,
свили свойте юмруци в ръкавите къси
и вървя без бастун от бамбук и протези,
щом след залеза слънцето пак ще възкръсне.
Двеста грама са повод за хленчене само,
а пък аз съм закърмен на бурята с воя.
Разделил съм на всички магарета сламата
и почерпих с ракия страха на покоя.
Сам на късната есен синджира прегризах –
свободата си вълча до залп да живея.
На гробаря си дадох последната риза,
да не мръзне, когато с лопатата пее.
© Димитър Никифоров All rights reserved. ✍️ No AI Used
