Душите ни агонизират в стрес.
Душите ни са болни от тревоги,
скимтят като отхвърлен, скитащ пес,
треперещи от студ и изнемога.
Душата е искрица светлина,
подарък от небесния родител,
а ние я затрупваме с вина,
сами рушим изконната обител.
Живеем виртуално ден след ден,
играем на комàр със самотата.
И в замъка от въздух изграден,
душите ни се губят безвъзвратно.
© Nina Sarieva All rights reserved.
. Да споделиш нещо виртуално е едно, но да живееш, за да споделяш и живота ти да зависи от това..ммм. Доста народ се е хванал отчаяно за тази сламка.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
