Високо е небето ми, но стига
да го повикам тихичко – ела,
приема образа на чучулига
и литва като мъничка стрела.
На рамото ми каца и ми пее
най-хубавите песни на света
разкрива ми и любовта къде е,
и колко е невероятна тя.
А после с облаците ме понася –
прашинка от вселената – без име.
В сърцето ми заражда се оазис,
от който тръгват пътища незрими. ...