Вкус на вечност
Кóмата е в стаята, при мама.
Вечерта е тъмносиня хала.
Въздухът не стигаше – грамаден,
и ненужен като щедър залък.
А в леглото – нейната пустиня –
гънки пясък, сякаш е навяван.
Докато усещах, че я има,
бавно осъзнавах, че я нямам.
Палнах Светлина! Хиляда свещи.
Вън заключих много страшен вятър,
дето може да гаси горещо,
дето може да затрие Вяра.
Бях голяма, колкото вратата.
Мама ме погледна изпод вежди.
Стисках зъби, вкопчена в ръката ѝ,
докато усетя вкус на Вечност.
Двете ми сестри – вода и огън,
смаяни, на Господа в капана,
шепнеха крещейки, че не могат...
Без земя на дъно ще пристанат.
Нужен беше някой чудотворец,
който скубе звуците от лира.
Гледах и не вярвах на прозореца.
Светеше луна като секира.
2013*
© Павлина ЙОСЕВА All rights reserved.
