Не бих посмяла
твоя дух да отвлека
накрая на земята.
Не бих ти обещала любовта
да се изсипе
като плодороден дъжд
от небесата.
И как ли бих могла,
когато здраво
са вкопани във земята
нозете ми,
от дълъг път с мазоли,
а мислите ми –
уморени влакове,
пъхтят задавено
по пътя за нагоре.
С благоговение
разгръщам настоящото
и нищо не очаквам.
От хълма
ще политне в нанадолнището
влакът ми.
© Павлина Гатева All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
