Дали не беше вчера...

Дали и не валеше...

Случайно името му някъде дочух

и затреперих като струна, затреперих като есен,

затреперих от любов, от топлина, но и от студ.

В гърдите ми възникна шепот – 

повторих неговото име.

Дали е някъде далеч или е тук?

Дали се пита как ми липсва?

Мисли ли дали боли ме?

Мисли ли, че съм сама или си мисли, че съм с някой друг?

Но той не се е питал!

Той знае, че ми липсва.

Знае, че откакто си е тръгнал, съм сама.

Знае, че вървя напред и без да се замисля,

си тръгва като спомен, като сянка в нощта.

Мисълта ми бързо отминава,

усещам целия ми свят отдалечен.

Като черно-бял сънят ми бавно избледнява

и остава някъде зад мен.