Врата към миналото
Не трябваше да се обръщам назад
и да посягам към тази врата -
зад нея се крие човек непознат,
който всъщност почти съм обичала.
Той стои там, прикрит от мъглата,
и едва разпознавам чертите,
но сред тъмното свети душата
и ме дърпат навътре очите.
Още крачка и вече го стигам -
ще се пръсне сърцето ми спряло,
не е честно - защо го обичам,
та той разболя ме изцяло.
Протягам ръка разтреперана,
даже дъх няма как да поема,
ето пак го прегръщам уверена,
че този път любовта му ще взема.
Как! Защо се обърнах? Не трябваше...
Нали уж си бях обещала!
На очите сърцето не вярваше,
а сега ги гледам почти онемяла.
Пак мълчание... Колко ли, Боже,
още трябва врати да отварям?
За да викне накрая безпомощен,
че ме иска и че му трябвам.
© Васка Мадарова All rights reserved.
