Времето
Времето иска да се усмихне.
Тича между намръщените хора.
Присяда до старата ограда,
няма кой да я пребоядиса,
стопаните отдавна не живеят тук
разперили ръце на други континенти,
прегръщат тяхното време,
заспиват в другите къщи,
а българското време чака
до старата ограда на неверието и страха,
плаче тихичко,
загръща се в шала на миналото,
вика го в сегашното,
иска да го запази за бъдещето
в стария буркан от сладко...
Едно дете премина с колело
край старите огради,
счупените къщи,
тревясалите пътеки
и празните буркани,
натисна звънчето
времето скочи на рамото му,
прегърна вратлето на момчето,
вятърът духна в очите им
Чух смеха на двамата.
© Мая Тинчева All rights reserved.
