Вретено
Прозорците проглеждат все по-рано.
Кафето ми се сраства с пепелника.
Гласът ли чух на утрото изпрано,
или надеждата навън ме вика?
Не мога вече нищо да отложа,
защото календарът ми препуска.
Животът ме намята с нова кожа,
но Господ пръста си държи на спусъка.
Дали си враг, или добър птиятел –
смъртта не може никой да поправи.
До датата от личната ми карта
каменоделец друга ще добави.
Два килнати от климата комина,
напомнят, че животът е посредствен.
Вали сега, като преди години
и аз си спомням краткото ми детство:
в мъгла ноември скрива свойте тайни,
поръсва мама сладките с канела...
Един олющен, емайлиран чайник
и котка, до кюмбето сън запрела.
© Димитър Никифоров All rights reserved. ✍️ No AI Used
Да се върне детето в теб и да ти покаже как е трябвало да изживееш живота си, късно.. много късно, когато вече нищо не можеш да поправиш-от това по-голям ад няма. 