Небето слиза по ръцете ти -

мека стълба,

по която Слънцето

ще се търкулне нащърбено

и ще угасне завинаги.

В пролетния апокалипсис

светлината ще забрави за нас -

последно момиче с последно момче,

ще похити телата ни ледено-сини,

ще разсейва смъртта с нестройното си пеене.

Нали ти казах да не ме обичаш -

светът все още не се е състоял.

Само този, когото обичаш

може да ти подари чисто отчаяние.

Ветровете на избледнелите стремглаво мечти

не спират да нехаят по отминалото

и с кикот прелитат над брега ни,

повдигайки нестройно полите си.

Недей, не уповавай очите си на тях -

понякога вечността не е достатъчна

за прошепването на две прости думи

и понякога, същата тази вечност

милостиво се побира в крехкостта

на една, единствена кристална сълза.

Забрави за горчивия въздух

на всички предишни разминавания -

просто сплети длани на тила ми

и в този миг животът ще коленичи

пред пиедестала на сянката ни,

омаян от обаянието

на неволната ни обща въздишка...