В много бури
заплетох душата си,
отъняла
от призрачен лъх,
а накъсана дреха
сълзата ми,
не прикри в мене
жадния зов.
Все по облаци бели
изкачвах химерите,
за да стигна
мечтания връх
с босоногите стъпки
на лятото
във гърдите ми
с дъх на любов.
Зазвъняла
от приказни сънища,
потрепервам
във зимния ден.
Просто исках
да бъда обичана,
а забравих,
че всичко е сън.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
