По клоните валеше тишина
от думи, през минутите спестени.
Съблякох дрипавата си вина
от рамене, до мъка изгорени.
Преглътнах сухо – да не ме боли.
И свита бе душата онемяла.
Обесих мъката. А две сълзи
разказваха, че пак съм оцеляла.
На клонче закачих забравен смях.
Дървото на Живота ме обгърна.
Не мислех трезво. И „ва банк” играх.
Спечелих. Любовта при мен се върна.
© Любка Славова All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
