Вятър и мъгла
Шепотно притихва тази ласка,
а времето изгаря тишината.
В ранени думи споменът израсъл
сега горчи. Горчи от вечност.
Пропита от тъга, луната стене,
изтича между клоните на здрача.
Лилавите мечти са уморени
и тази нощ за първи път не плаче.
Морето от копнежности се дави,
едва доплувало до бряг изстинал;
ще трябва да се дави страшно дълго -
така ще вярва, че е живо.
Остава тишината много блудна,
виновна и разплакана, и тъмна.
Изстиналите мигове доверие
жестоко ще раняват всяка дума.
Летят ръце без спомен и без струни.
Яснотата сляпа става все по-бистра,
целува се с мълчанието. И стихва...
© Геновева Христова All rights reserved.
