Вълча кръв
Покорно от свистене на камшици,
присвива плахо кучето уши,
а кучката не става за вълчица,
щом кротко до стопанина лежи.
Не носят те от вълчата омая
и хорски бяс по косъма личи.
Как в този свой събрат да се позная,
щом вързан на каишка днес мълчи!...
Та мойта вълча кръв е още дива,
презряла раболепния покой.
И бродя сам сред драки и коприва,
да срещна воя на вълчица с вой...
В небето впивам жадните зеници -
на лунната пътека няма знак
и още търся своята вълчица -
без глутница останал единак...
Животът вълчи, знам, не е измама,
по кучешки съвсем не е смирен
и глутница ще бъдем с нея двама -
застане ли вълчицата до мен!...
© Димитър Никифоров All rights reserved.
