Тъгувам се тиха - превита ела,
след дългите седмици леден мистрал.
През мене за кой ли път вятър фуча -
тъгата поне да ми беше отвял.
Да беше под кривата круша замел,
каквото остана от моя живот -
един излинял и изгърбен шинел,
по овчи привикнал с обозния ход.
Тъгувам се цяла - от корен до връх.
Не бях онова, за което дойдох...
Едва си лича - изкорубена, в мъх,
по-тъжна от праг на пустеещ метох. ...