Въпросително
Дъгата,
по която тихо стъпвам,
е сякаш светлина новородена.
Не знаех вчера,
че от днес до утре
не тя, а аз ще бъда променена.
Нима това е знакът
за безкрайност,
загубил сърчице, душа и време
от собствената
моя непохватност,
очите за учител да приема?
Нима са ме намерили
завинаги
солените снежинки на небето? –
а в гърлото ми –
опитът да викна,
изтръпнало от истина – небцето.
Нима е седми ден
и разточително
раздава Бог последните смокини,
а залезът
прилича поразително
на ябълката в райската градина?
