15.12.2020 г., 11:02 ч.
Въпросително
Дъгата,
по която тихо стъпвам,
е сякаш светлина новородена.
Не знаех вчера,
че от днес до утре
не тя, а аз ще бъда променена.
Нима това е знакът
за безкрайност,
загубил сърчице, душа и време
от собствената
моя непохватност,
очите за учител да приема?
Нима са ме намерили
завинаги
солените снежинки на небето? –
а в гърлото ми –
опитът да викна,
изтръпнало от истина – небцето.
Нима е седми ден
и разточително
раздава Бог последните смокини,
а залезът
прилича поразително
на ябълката в райската градина?
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Райне, да знаеш, че се връщам с удоволствие
-
Чувствителността на сетивата прави познанието силно и дълбоко.
-
Благодаря ти, Мари...ти винаги ме радваш с топло присъствие! и ми даваш стимул да понаписвам разни пориви на въображението си!
Доче, стихотворните ти коментари са дарование от твореца....винаги точни и на място!
Младенка, добре си дошъл, приятелю! -
Рени, в твоята страничка стъпвам винаги на пръсти от страх да не наруша поетичната ти магия! Отново донесе наслада на душата ми, за което ти благодаря сърдечно!
"Нима са ме намерили
завинаги
солените снежинки на небето?"!!!!!!!
Специални аплодисменти и за великолепната поанта! Браво, миличка! -
Въпросите с парливите си истини
намериха в сърцето ми пролука.
И то от дневна сивота притиснато
със пулса на надеждата затупа...
-
Красив стих с уникален финал! Поздравление, Райна!
-
Благодаря ви, момичета....за присъствието топло на страничката на този скъп за мен стих!
-
Красиво!
-
Разкош!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
