Отиде си надеждата.
След теб.
Времето ни заедно простена.
Застина в минало.
Като мъртвото море,
от което се опитах да те взема.
Ръцете ми
са в търсеща окръжност.
Накрая сключват се
единствено около мен.
А хората
са само отражения
в тъгата на едно небе.
И стана хладно.
Близо до студено.
И пусто е.
Безкрайна степ.
Насреща ми единствен вятър.
Леден.
И няма никой.
Никой,
който да го спре.
© Надежда Тошкова All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
