Въздишка в бяла зима
Две котки спорят със снега.
Чудакът търси някаква си шапка.
Зад два прозореца тъга
потича денем на кристални капки.
Пресъхнали от взор очи
поглъщат скришом зимната картина.
Затрупан пътят и почти
назад по него няма как да минеш.
Потайно някой е довел
от спомените мъничка надежда.
Не питам кой какво е взел,
но зная пътят ти къде отвежда.
Разбирам твоята печал,
но виж, навън в снега деца играят
и снежният човек е цял,
а зад прозореца си в топла стая.
И ти си цял, и още тук.
След залеза ще дойде ново утро.
Пестницата ти е в юмрук.
Усещам как назад, назад се луташ.
И чувам как сподавяш вик,
на снежната картина си излишен.
Запомням тъжния ти лик,
смирено за последно как въздишаш.
© Ани Монева All rights reserved.
