„Я кажи ми облаче ле бяло...”
„Я кажи ми облаче ле бяло...”
Някога в Атлантика...
Океана днеска бе чудесен,
слънцето по него- затрептяло...
Как дойде тук тая тъжна песен-
„я кажи ми облаче ле бяло?..”
Вятърът надипляше вълните
и дъхът му галеше приятно-
бавно осъзнавах, че със дните
той и нас отвява безвъзвратно...
С тъжна гравитация ли властно
хванало ме в орбита могъща
някакво Предчувствие неясно
шепнеше ми: трябва да се връщаш?..
Споменът когато натъжава
и се взирам често във компаса,
и в съня когато продължава
споменът, но вече със гримаса,
и когато в звездооки нощи
Вечността край мене се люлее-
тая песен връща ми разкоша:
пак да мога песен да запея...
Тая песен някога е пеела
майка ми, преди да ме е имало-
може би и плакала е с нея
жалейки и тя, за свое Минало...
Майките предават тая песен,
с нея вечно нейде скитник плаче,
вятър го във чужди край отнесъл-
сам в Живота...Орис на сираче...
С чужди хора, чужди хляб нагарча-
хапките там в гърлото присядат,
бързо отделеното се харчи,
тежки думи трудно се забравят...
...Господи, в амнезията значи
името си може да забравя-
думите на песента, обаче
ще си тананикам и тогава:
„Я кажи ми облаче ле бяло
от де идеш, де си ми летяло?
Не видя ли бащини ми двори
и не чу ли майка да говори?..”
Атлантика
д-р Коста Качев
© Коста Качев All rights reserved.
