Зад чертата
ЗАД ЧЕРТАТА
“Там ни чакат. Овъд не е друг свят,
щом е заселен с обичани...”
Светлозар ИГОВ
Пресичам битието.
Търся брод
през калните потоци с мътни гриви,
течащи сред това поле-Живот,
избирам пътя, както всички живи
и крача към последната черта,
прекарана открай докрай пред всеки
сред тръпнещия здрач на вечерта,
в която свършват време, дни, пътеки.
Край мен гъмжи човешкото море
– уж същото, а все по-непознато –
додето дойде време да се мре,
додето се изправим пред чертата...
Познавах всеки, тръгнал в пътя с мен
– съсед, роднина, близък и приятел;
днес крача сам и виждам изумен
как оредява покрай мен тълпата.
Не, не тълпата!
Тя е все така
площадно шумна, луд въртоп сред зноя,
но мътна, като придошла река,
и някак чужда, някак си не моя.
Защото в тая гмеж и водоврът
тъй редки днес са тези хора, дето
поеха с мен през времето на път,
пресичайки до мене битието.
Те минаха последната черта
и днес са спомен, днес са сянка бледа.
За тях по-рано падна вечерта,
която днес към мене вече гледа.
И аз оставах в пътя все по-сам,
днес все по-чужди покрай мене крачат –
тъй много скъпи хора днес са там,
че ми изглежда пренаселен здрачът,
а сумрачната равнина отвъд,
където става непрогледен мракът,
където ще завърши моят път,
не е тъй плашеща, щом там ме чакат,
щом там са тези, без които в мен
е неприветно пусто и безлюдно
и бавно гасне трудният ми ден,
и си отива времето ми трудно.
Светът зад камъка не е студен,
защото е с обичани населен,
защото там ни чакат някой ден,
а вече все по-малко дни разделят
полето до последната черта
от срещата с обичните ми, дето
погълна сянката на вечерта,
но съхрани завинаги сърцето.
Пресичам битието си. И тук
днес не по-малко скъпи с мене крачат,
но пътят към чертата стана друг
и друг – по-гъст и хладен! – стана здрачът.
И някога, в един далечен ден,
зад който битието ви изтича,
ще дойде времето за среща с мен.
Ще чакам там.
Защото ви обичам...
© Валентин Чернев All rights reserved.
