Задушница
Там, над старо сгушено селце,
има странен град от мрамор бял.
Прострени прави, дълги редове,
до него – стръмен път от кал.
По него хора се катерят
с торбички, чанти във ръце.
Дошли, кого ли да намерят?
Над тях разплакано небе.
Облечени са в черно вси,
пристъпват бавно и мълчат.
Не крият своите сълзи
и с мъка пълен е денят.
Прегръщат мрамора студен,
не виждат нищо от сълзите.
Те тайно знаят някой ден,
ще свършат тука дните.
А днес дошли са да помèнат
любими хора, души без глас
и клетва своя да простенат:
"Ще ви обичаме до сетен час!"
© Хари Спасов All rights reserved.
