Залезът на утрото
Засвѐти градът в тишината,
спокоен ветрец се разля.
Дъгата се стѐче в листата,
с крилата на стрък хладина̀.
Надигна глава тъмнината,
облече ефира ни в лен –
намигна в елече мечтата.
Дали за любов се крадем?
Сърцата тресат небесата.
Невидими страсти валят,
блестят и плетат пелената,
шумят и планети строят.
Блещука свещената тру̀па.
Искра се разпали в „Ура!“,
а словото, есен под лупа,
в световните глу̀ми[1] изтля.
[1] Мн. ч. на присмех, шега, закачка.
© Димитър Драганов All rights reserved.
