Замък на щастието
Човека любим когато загубя,
се чувствам тъй малка и жалка,
и няма надежда в друг да се влюбя,
в очите изгасва игривия пламък.
Сърцето човешко така е създадено
и дълго за Него скърби.
Безсилно се бори с последният спомен,
когато жестоко ме Той нарани.
Изтривам го, после го връщам,
обичам го, мразя, крещя,
а после в сълза го превръщам,
от собствения си ад да се спася.
Но в тъгата любовта си остава.
Живее във мен - не залязва,
искрицата надежда открадва,
споменът тъжен и сив.
Обичам любовната мъка.
На глътки отпивам от нея.
Изграждам отново аз замъка
на щастието и в него живея!
© Гергана Иванова All rights reserved.
