Застинала човешка сълза
На прага до късно стоеше сама
привела главица нещастна,
самотна женица, с празна душа -
догаряща в мрака свещица.
В чужбина отдавна са двете деца,
съпругът и той се спомина,
възкръсне за малко спомен в пещта,
после вихър го хвърли в комина.
Замрежени очите от болка горят
и няма сън да докосне клепачи,
само виелици блъскат се вън
по запустелите тъмни сокаци.
По кепенците стари стича се мрак
и облъхва с дъхът си стените,
а там на стария износен креват
топят се безмилостно дните…
Подухна вятър над старата къща,
раздвижи пластовете самота,
повдигна завивката и се намръщи -
там бе застинала човешка сълза!
© Миночка Митева All rights reserved.
