Земята на смирените мисли
... далечното е всъщност ореолът...
И ме рисувай в своя сън по памет,
както реката камъните груби:
понякога далечното примамва,
а близостта ранява и погубва.
Но не рисувай, моля те, лицето ми
с най-тъмни щрихи и нюанси само:
звездите падат и по-ярко светят,
преди да се превърнат в късче мрамор.
Рисувай ме напролет, ако можеш,
и от гергьовско агънце по-хрисим,
за да си връщаш в граници възможни
земята на смирените ми мисли.
Надничай и в опразнената къща,
където две тела среднощем никнат
и този въздух още преобръщат,
додето тръпно го населят с викове...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
Аз съм търпелив, но до време, Великопоете Никифоров...Да не се окаже, че сте си намерили майстора, Поете?
