Вълшебна тишина отново прегърна града.
Сребристобяла завеса се спусна към заспалата земя.
Танцуващи снежинки и хиляди тайни
изтъкаха снежното одеяло.
Самотната река се превърна в заскрежено огледало.
Там, на края на града стоеше,
сякаш вледенен от страх, безмълвният комин.
Но безспорно от нощта не се боеше
издигащият се в небето сивочерен дим.