Зов
С бледи устни пристъпва дете,
през гората в бетонна одежда,
крачи плахо и няма мечти,
а пустинята тихо го следва.
Колко струва мигът топлина
за сърцата, от лудост сковани?
Колко още "стени на плача"
ще отгледаме и ще изхраним?
Този ден сме по-крехки от скреж.
Кой ще види? Топим се навътре,
скръб пълзи със човешко лице,
редом с нас и към нашето "утре".
Днес, навярно, се раждаме с вик -
облак прах в инкубатори звездни -
и дано сме добри! По-добри!
На везните души да не теглим.
© Ася All rights reserved.
