Последното хоро
Когато започнали бомбардировките на американската авиация в нашето село Владимирово(монтанско) настанала паника. Бедните хорица, завалийте, не били виждали влак, откакто се били родили, та камо ли самолет. Изпокрили се в овразите и гората край река Огоста.
Точно тогава две баби, които поминували, благодарение Господа, на улицата до козарника, се срещнали на мрежата. На междата между къщите им.
- Оооо, Върбо! Видели к'во става! Сáкат да ни утрепат, ма!
- Аааа! Нищо не чуум, ма! Кáжи пак!
- Викам! Бóмбат ни, ма! Ти, к'во праиш!
- Аааааа?! Нищо, ма! Пробвам се да спѝм,
ама май градушка пада, та ма буди!
- К'ва градушка, ма! Бомби падат! Бомби!
- А, к'во е тавá бомба, ма!
-Ше умреме, ма! Ше умреме! Не те ли е страа?!
- Страа маа! Къ да ма нее страа!
- Тогива яла у назе. У магазáта има една дамаджана ракия! Да си пийнем, ма! Като за последно!
Речено - сторено. Двете баби седнали насред избата. Попийнували от ракията, хапвали от киселото зеленце. Надвечер добре почерпени, забравили за бомбардировката, излезли на двора. Подвили дългите си фустани, хвърлили забрадки и се хванали за ръце. Заиграли хоро и повтаряли:
- Добре, че изпихме ракията! Иначе ония, американците, щеа да я измучат! Ихуууу!
Боси стъпвали по брега на река Огоста. Преминаващите съселяни им се чудели и смеели.
А те играели, играели своето хоро.
Последното си хоро.
_________________________________________
По разказ на Моята Баба Цветана.
Северозападен диалект.
© Хари Спасов All rights reserved.
