Храна за птици 2

Вратата се отвори и колата се напълни със стружки сняг. Жената преместваше кафеза на мястото му, когато пътника подаде замръзналото си лице към нея. 

– За малко да ми видите сметката. - протри ръце, една в друга и издиша струя мъгла. Лъхна я на алкохол. – Голям студ, а? В коя посока сте?

Тя не го чу, по-точно не искаше да го чува. Да приказва каквото иска. Сигурно е по-пиян и от нея.

Той видя, че тя беше вперила поглед напред и държеше ръцете си на волана. 

– За къде сте? – попита я отново премръзналия.

– За къде сте. – повтори неволно думите му, давайки си време да помисли за къде е наистина и се разсмя. – Май съм за никъде. 

 Той я огледа скептично. Тъмнокоса, подстригана на черта,  с безизразно хубаво лице, дълго палто, къса набрала се  от шофирането пола, черни чорапи  разкриващи гола плът по ръбовете на дантелата им. От гледката странникът повече се смути, отколкото да я свърже с каквато и да е еротична мисъл. Беше се изправил до отворената врата, без да пуска дръжката  и се чудеше, дали има право да притеснява тази жена.

– Още колко ще висиш там? – подвикна му тя, без да го поглежда и изфорсира колата на място, като че ли нямаше търпение да тръгне.

Мъжът погледна пустия път зад себе си, преди да се качи и затвори вратата. Вътре топлината започна да пощипва премръзнала му кожа, бавно, лекичко се провря под неговото яке, докато уханието на женски парфюм, примесен с нещо много познато първо започна да го упоява, после да го отпуска и унася, а накря го приспа.

След малко жената се обърна и му хвърли едно око. Според нея имаше нещо дразнещо в спокойния израз на профила на непознатия. Нещо твърде меланхолично в изражението и същевременно строго в резките край устните му. В  скута си държеше някаква черна найлонова торба, пълна с нещо, а от джоба на якето му се подаваше кожен тефтер. Торбата беше вързана на възел. Помисли си колко много мрази пълни торби, особено завързани на възел, които принуждават другите  задължително да ги разкъсват, за да разберат какво има вътре. След малко той се събуди. Мълчеше без да се впечатлява, нито че тя се стараеше да улучи всички дупки, нито че караше в средата на платното. Това я вбеси, дори повече от това, че нито веднъж не докосна с мръснишки поглед краката ѝ, за да има поне малка причина да го намрази и да му стори зло. Тя знаеше едно място на върха на планината, където е достатъчно високо за да притъпи низостта която беше изпитала тази вечер, след като разкри чувствата си  и достатъчно тъмно нощем, за да скрие сиянието си, носещо ѝ единствено беди. Да, точно там имаше намерение да убие и птичето, собственоръчно. С пилата си щеше да го промуши право в сърцето, така че да го заболи и да спре да мечтае за полет. Завинаги. Мразеше и тази дума, но сега е различно си казваше.  А този проклетник ще го накара да гледа. Има и бухалка под седалката си. Само да е гъкнал, ще го бутне от пропастта. И без това, когато тя го погледна отново, осъзна че няма нищо общо с него. Пропастта между двама непознати си остава пропаст, освен ако единият от двамата не се опита да я омаловажи. Тогава опита за свързване  може да доведе единствено до гибел. Особено на по-глупавият, онзи който пръв реши, че обичайки, човешкото му тяло се е сдобило с крила и вече може  да прелитне над пропастта. Всички тези мисли изопнаха ръцете на жената, а очите ѝ вместо да се напълнят със сълзи, притъмняваха и ставаха безжизнени. 

– Спряха всички автобуси. Никой не иска да работи по празниците.

Тя чу последните думи в полу-сън. 

Мъжът търсеше път от другия край на пропастта. 

– Трябваше да извървя целия път пеш, не биваше да се качвам. Не живея толкова далеч. Ти сигурно отиваш да празнуваш някъде. Така и трябва. 

Жената се разсмя и разряза въздуха с гласа си. Усети, че  устните ѝ се цепват от сухотата и се облиза. Вкус на кръв. Колко сладка ѝ се стори сега, когато осъзна че дори не е закусвала.

– Да празнувам. Да, разбира се. Как иначе? – изгледа го дръзко – Само първо трябва да минем през едно място. – погледна в огледалото. Птичето беше заспало. Или поне така ѝ се стори на нея. Ако беше умряло, тя знаеше, че ще усети студенината, преди него.