Привет, мой нероден сине! Аз съм твоят баща – нещастен и безсилен, след няколко часа вече няма да съм сред живите, затова ми се ще да ти разкажа как стигнах до това положение на предсмъртна агония, та поне ти да успееш да се справиш с тежката участ на човека, наречена живот.

   До скоро бях щастлив и изпълнен с желание за живот, когато душата ми беше чиста и свободна от ужасните мъки, които сега я изтезават, когато буреносните сенки бяха далеч от съзнанието ми.  Тогава се занимавах с рисуване и често се разхождах из планини и гори, търсейки красиви пейзажи, които да изобразя върху бялото платно. Любимото ми място бе връх „Алена гора” – там природата беше изумително красива и ме омайваше с тъжните червено-черни нюанси на залеза над тъмната гора. Много пъти се опитвах да нарисувам изяществото на гледката, но уви, без успех. Местността беше умопомрачително прелестна, но също така навяваше скръб на сърцето, сякаш че, когато погледнех към гората, нещо в мен ме изгаряше, а сърцето ми започваше да тупти като лудо. И винаги усещах нуждата да запаметя това място върху платното, за да може то да живее вечно, ала въпреки това завладяващо ми желание, така и не успявах да нарисувам пейзажа по такъв начин, който да ме удовлетвори напълно. Започнах да ходя само на това място, а желанието ми да увековеча местността се превърна в цел на съществуването ми. Нуждата от храна, вода и сън вече не ме занимаваха, единствената нужда, която изпитвах, беше да рисувам гората и величествената ù мистериозност. Поляната около мен се изпълваше със смачкани, бели платна – неуспешни опити да нарисувам достатъчно добре гората. Ден след ден все повече отслабвах както физически, така и психически. По-големият ужас, който ме спохождаше бе, че червената боя свърши, а без нея нямаше как да нарисувам пейзажа. Отчаян, без много да се замислям, извадих от джоба на панталоните си едно малко ножче и с него порязах ръката си, от която потече яркочервена, зловеща кръв. Изблик на гняв, болка, ужас и лудост ме обзе. Изпаднах в състояние, което трудно може да се обясни. Грабнах четката и започнах да обсипвам платното с алената си кръв. Бях в такова състояние, че не помня как вече бях нарисувал цялата картина само след няколко минути. Погледнах, за да видя какво съм нарисувал, тъй като в състоянието, в което бях, не виждах нищо – бях като обезумял при вида на собствената си кръв. Там беше… бях изобразен аз – паднал на поляната, плувнал в кръв, припаднал с отворени очи, в които се виждаше освирепял поглед. След малко тъй и стана, както бе изобразено на платното – свлякох се на земята от загубата на кръв и трескаво се оглеждах, крещейки от болка.

-         Но, но кой нарисува това? Тук няма и един проклет човечец?! – започнах да говоря сам на себе си в пристъп на отчаяние.

  Тук ще сложа край на историята си, тъй като се чувствам твърде слаб и немощен, за да продължавам. Загубата на кръв оказва пагубното си влияние върху мен и вече виждам как смъртта изпраща своя пратеник, за да ме прибере. Може би оставям твърде много загадъчност в разказа си, но, надявам се, ме разбираш – нямам сили да разкажа всичко. Сбогом, мой нероден сине! Надявам се ти да усъвършенстваш изкуството на живота…