Гробищата отново опустяха. Последните хора бързат по мрачните алеи, за да избягат от дъжда, който вече изпраща първите си едри капки на земята като послания. Или като сълзите на толкова много хора, отишли си преждевременно от този свят. Както си отиде моята сестра, която сега ме гледа усмихната от снимката.
Мен не ме е страх от дъжда и ще остана тук, където прекарвам цялото си време в последните дни. Не ме плашат и гръмотевиците, които раздират ужасеното небе и напомнят яростта на десетките хора, които умряха и ще продължават да умират по моя вина. По-страшни са гръмотевиците на собствената ми съвест. Те не ми дават покой ден и нощ от мига, в който осъзнах колко невинни хора повлякох след себе си към смъртта.
А някога бях жизнерадостно момиче, което гребеше с пълни шепи радостите на живота и се усмихваше и на най-незначителните неща. Търсех любовта - единствената, голямата. Търсех я и с цялото си същество вярвах, че един ден ще я срещна. И това наистина стана. Случи се преди 3 години в ...