Човекът без календар
Той излизаше рядко от дома си – вече пет години, откакто се беше пенсионирал. Отиваше до магазина, вземаше хляб и нещо за ядене и бързаше да се прибере зад стените на малкия си апартамент. В своя среда, в своя живот…
Не беше много странен – не крещеше по улицата, не пееше, не хвърляше боклуци навред – което, впрочем, беше белег на нормалните хора, но все още някои смятаха подобно поведение за странно, не привличаше с нищо чуждото внимание. Даже напротив – бягаше от него.
Понякога съседите се опитваха да го заговорят. За времето, за здравето… Той ги поглеждаше недоумяващо, измърморваше нещо и бързаше да отмине.
Веднъж един го попита колко е часът и с това го обърка. Човекът го гледаше без да разбере за какво става дума, накрая се пресети и каза тихо, че няма часовник. Питащият го се изненада:
- Не знаеш колко е часът? Поне датата знаеш ли? Кой ден сме?
Човекът сви рамене. Нямаше часовник, нямаше календар, не знаеше и деня. Вярно, сети се – понякога дъщеря му се обаждаше и напомняше да си вземе пенсията, друг път сама му я носеше, но чак да помни дати и дни… Годините не го интересуваха, за живота наоколо съвсем не се тревожеше. Пък за политика, социални и икономически страсти, за световни проблеми – съвсем…
Защото той не живееше тук. И сега…
Беше в друг свят. Красив и грозен, бурен и спокоен, справедлив и лош, зъл към умните и прекрасен за мислещите, свят на конфликти, на победи ту на доброто, ту на злото, свят на герои и подлеци, на хуманисти и човекомразци…
А понякога, като се замислеше, установяваше, че май цял живот е бил в този свят. Който се променяше пред очите му…
Сети се за жена си. Прекрасната Маргарита на Хагарт, умната Пушкинова Татяна, майка Кураж и Жана д,Арк… Превърнала се след няколко години в мис Хавишам от „Големите надежди“ и злата магьосница от Изтока наедно…
Но това беше минало. И забравено…
Сега не знаеше коя година е. Доскоро беше нейде през времето на Нерон, потънал в „Кво вадис“, после беше при великия Молиер в романа на Булгаков, а тази вечер отиваше някъде в далечното и странно бъдеще на Саймък…
И го очакваха пътувания през епохите – мрачния Петербург на Достоевски, красивото несбъднато на Томас Мор и Кампанела, невъзможните светове на Уелс, Чапек, Шекли, Зелазни, страшната реалност на Данте и смешно-реалистичните хора на Бокачо, силата, страстите, любовта и омразата на Шекспир и Марлоу, прекрасните изживявания с Вийон, Лермонтов, Дебелянов, Вапцаров, Ботев, Маха, Шилер, Хайне, близките по дух смешни нещастници на Мопасан, Чехов, О,Хенри, поразяващо саркастичните общества на Хашек, Брехт, Чудомир, Илф и Петров…
И защо са му календар и часовник?
Онзи, неговият, свят иска едно – теб. Останалото може да захвърлиш тук. Винаги ще се намери кой да го прибере. Все пак – пари струва…
На гости - https://genekinfoblog.wordpress.com/2019/09/18/%d0%bd%d0%b0%d1%81%d1%80%d0%b5%d1%89%d0%b5%d0%bd-%d0%bf%d0%bb%d0%b0%d0%bd/
© Георги Коновски All rights reserved.
