Цветето, което цъфтеше само нощем 17
Multi-part work « to contents
- Олекна ли ти? – питаше Насим, а тя повръщаше и изпитваше срам. Как беше влязъл? Той придържаше косата ѝ, сега го разбра и на моменти ѝ се мяркаха ръцете му, после бельото, с което беше облечена.
- Ах, ах, Найдена! – повтаряше арабинът и бършеше грима под очите на Найдена с някакъв грапав плат.
После я сложи да легне, оправи нейната завивка и тръгна към вратата. Отвън се чу лай на кучета.
- Разкажи ми приказка. - спря го гласът ѝ.
Той се върна и приклекна до нея. За първи път се притесни, от това че е толкова бяла. Нямаше една капчица кръв в нейното лице.
- Уф, уф, уф, момичето ми. – не спираше да я гали по раменете и да я гледа.
- Разкажи ми.
- Нямаш нужда от приказки сега, заспивай. Къде са родителите ти, сестра ти?
Не ѝ хареса, сякаш я съжаляваше, но и тонът му...
- Няма да заспя. Няма ги. Няма никой! Няма, не разбираш ли. – говореше тя без да може да отвори очите си.
Това упорство беше вероятно най-лошата нейна черта, но с времето... да, с времето той щеше да го заглади, успокояваше се Насим. С времето щеше да стане кротка и да започне да се вслушва в него. Да, точно така, с търпение. Но дотогава...
- Добре, каква приказка искаш? Фантастична или истинска?
Насим придърпа един стол и седна до леглото.
- Истинска. Като теб. Ти си истински, нали?- бълнуваше Надя и още неща искаше да го пита, но всичко му звучеше налудничаво и провлачено...
- Добре, добре! Замълчи. Ето една приказка. – спря я той.
Имало едно време едно момче... – пое си въздух арабинът и зашари по рамото на Надя нещо. Пишеше нещо с върха на пръста си и говореше:
Момчето живеело в едно село в пустинята, но вярвало много на хората и понякога се държало толкова наивно и глупаво с тях, че пътеките, по които минавало то, се превръщали в красив оазис. Скоро дори кралете научили за магическите му сили и започнали да го викат в дворците си, за да превърне песъчливите им земи в тучни зелени градини.
Той я погледна. Надя се унасяше. Замисли се, колко странен ставаше изведнъж светът с нея и тих, много тих.
По същото време – наруши тишината той, на другия край на земята, където всичко било зелено и красиво, живеело едно момиче. Но то било толкова тъжно, че щом стъпело някъде, оставяло след себе си....
Зачуди се. Какво наистина оставяло след себе си това момиче?
- Оставяло следи. – прошепна Надя.
- Шшш. Не говори. Само слушай.
- Момичето оставяло след себе си пустиня. Да, точно така.
Надя се преви, беше се опитала да се разсмее, но стомахът я заболя.
Един ден момчето от пустинното селце се уморило да живее този живот, защото добило чувството, че всички го търсели, за да се възползват от магическите му умения. То копнеело да открие земи някъде далече, където никой не го познавал. Затова се качил на буйния си кон и запрепускал из света. Дълго се скитал, срещал различни народи и култури, срещал много жени, дори една черна жена хвърлила арабски пясък в очите му и го вкарала в затвора за кратко, но въпреки това не искал да приеме, че нищо хубаво не го очаква в този живот. И въпреки че се измъкнал от затвора, изчел много книги и научил различни езици, винаги се случвало едно и също нещо. Когато хората разбирали за скритата му сила, те го обсипавали с възторзи и искали да се възползват от уменията им. Проблемът се състоял в това, че никой не желаел да погледне в душата му. Никой не разбирал болката му. Затова момчето започнало съвсем да избягва хората и страняло всячески тях. Започнало да язди само през нощта. Някак вече се примирявало, че хората никога няма да го разберат. И дори, когато им кажело, че има нужда от същите прости неща, които те имали в домовете си. Топлина, близост, уют, любов. Дори тогава те го занимавали със своите стремежи да преобразява запустелите им градини.
Но знаеш ли, една нощ момчето се озовало в една далечна зелена страна, където за първи път, където и да минело, нищо в природата не се променяло. Земята оставала същата след неговите стъпки. Дърветата го посрещнали с протегнати, обсипани с цветчета ръце. Луната осветявала росната трева, стигаща почти до гърдите му. Тя обгръщала тялото му и момчето се учудвало. Първоначално то не можело да повярва, че е загубило силата си, затова решило да потърси по-каменисто място и да провери отново.Това продължило няколко нощи и накрая изтощението му го превило на две. Легнал за малко под една бреза, свил се и заспал. Събудил го горещият пясък под тялото му. Бялото слънце целувало лицето на момчето и в същия миг усетило нещо много познато, някакъв аромат, който помнело от детството си. Момчето се изправило и видяло онова момиче.
Насим замълча и се замисли.
- Как изглеждаше момичето? – прошепнаха устните на Надя под кичур коса.
- Мислех, че заспа? – изненада се арабинът, отмествайки кичура.
- Не мога да заспя. Разкажи ми за момичето.
- Момичето приличало на теб. Но има една съществена разлика – не било с толкова лош характер.
- Уф! Защо ме ощипа? – беше отдръпнал крака си той.
- Разкажи после.
- Не знам какво се е случило, когато срещнал момичето от зелената страна.
- Не знаеш ли? Не знаеш! Не знаеш... – стенеше гласът ѝ, но ставаше толкова тих, че се сподавяше от безсилие.
- Не, наистина. Утре, когато се събудиш от детския си сън, ти ще ми кажеш как ще завърши.
- Не знаеш. – примиряваше се изтощена.
- Не, нямам представа.
- Това приказка от Йордан ли е?
- Не.
- Но я разказа, сякаш я знаеш. Добре разказваш, да, добре... шептеше тя, едва отваряйки подпухналите си устни.
А на него му се искаше да не може да разказва, но да знае какво да прави с нея. И как да живее така искаше да знае. Нищо повече.
(следва)
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря ти, Краси 🌸.
-
Всеки отговор отваря нов въпрос, ... всичко, от което имаш нужда е на една ръка разстояние. Понякога и по-близо
-
Благодаря ти много, Влади.
-
И на мен ми хареса. Поздравления!
-
Радвам се, че ти допада, Пепи. Колкото до закачката ти, една песен, ако не е хубава, сценария едва ли ще помогне. Без значение дали е от Пайнер.
-
- Момичето оставяло след себе си пустиня.
Браво, плевелче! Хареса ми и как рисува с пръст по рамото й. Добре, че пайнерци не четат тука, досега да са те отвлекли за сценарист на клиповете им.
-
Благодаря ти, Мария! Подкрепата ти значи много за мен.
-
Аз категорично мисля, че трябва да започнеш да пишеш нови съвременни приказки на Шихерезада, би било чудесно! В нито един от коментарите не открих и помен от критика, защото ти наистина си омайница!🌹
-
Благодаря ти, скъпа Тони! Много се радвам.
-
Тази приказка ми напълни душата!
Чакам, Силве с голям интерес! -
Вили, Злати, Скити, Мини, Светулче, Лиде, Таня, Мария, Петре, радвам се, че ви е харесало и ви благодаря от сърце, че споделихте впечатленията си.
Не съм убедена, че го предадох, както трябва, така че приемам и критики.
Благодаря още веднъж на всички. Благодаря за любими. Хубава вечер! -
Като от приказките на Шехеризада,...увлекателно
-
Става все по-приказно, тайнствено и красиво! Чакам си приказката, притихнала от възхищение и осъзнала за стотен път какъв чудесен и неповторим разказвач си, Силвенце!👍🥰💕🌹💋
-
Обичам приказки!
Давай нататък, Силви!
Чакам с нетърпение! -
Продължавам да чета за голямата любов. И приказката искам да дочета.
-
Обичта и в добри, и в лоши дни.
Беше удоволствие да послушам приказката за две влюбени души. 🥀 -
И мен ме увлече, Силвия и заживях в света на приказките. Колко майсторски разказваш. Сякаш чувам ромол на вълшебна река. Чакам с нетърпение продължението.
-
Силве, наистина четенето свършва бързо... Защото умееш да ни увличаш!
На линия съм за следващата част!
Поздрав, сладкодумке! -
Чакам продължението... Благодаря, Силвия!
Успех! -
Е сега вече не знам как ще дочакам следващата. И приказката ми стана интересна. Чувствам се като дете, което си чака детските. Много бързо свърши, хем гледах бавно да чета.
Поздрави, Силве.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
