Пролетта плъзна по голите поля. Тревата още беше мека като бебешка косица. Спокойствие лъхаше от обградилата ги планина, а в средата хората още се разсънваха от зимния сезон.

 Беше някъде след 17 часът. Тъкмо беше завалял дъжд, когато Надя изхвръкна от къщичката. Тичаше без да знае накъде отива. Капките се откъсваха и падаха като бисери на земята. Само един бисер беше заседнал в сърцето ѝ. Него,  ако можеше да отскубне сега, топлата ѝ кръв би потекла в локвите и щеше да остане да аленее там като следа от заколено животно. Но поне със сигурност щеше да прилича на следа от живот.  Дъждът заливаше нейните мисли. Току-що майка ѝ беше разбрала. Надя всичко беше очаквала. Да я беше изритала от къщи!  Два шамара да ѝ беше шибнала! Все щеше да го приеме. Но Катя не беше жена, която бие с ръце. Беше я удряла с думи. С поглед я беше разкъсвала. Този поглед Надя никога не го беше виждала. Той беше изменил цялото нейно лице. Превърнал я беше в разярена лъвица, която се готвеше да замахне към Надя и с нокти да извади от нея любимия ѝ мъж. Не! Отдръпваше се тя. Не го приемаше. Щеше да го  брани, каквото и да ѝ струва. Нямаше нужда даже той да разбира. 

 През замъгления си взор тя нищо не разпознаваше. Накъде отиваше?  Не виждаше в този момент майката, застанала на входната врата на къщата,  която брани детето си.

 Не биваше Насим да я вижда така. Пък и първо при него щяха да я потърсят.  Накъде,  накъде отиваш, Надьо, сега? – щеше да я пита Цвети в този момент. Не знаеше ли, че така ще стане? А? Чудо ли очакваш да падне сега от небесата? Беше по пантофи и в кал. Спря за малко на шосето и се огледа. Пътища много. Ето път – наляво, ето – надясно, напред и обратно. Беше в безпътица. 

 Обиколи всички махали. Луташе се така до вечерта, без да вижда хората, без да може да намери отговор на нито един въпрос. Пожела си да се отърве от себе си. С хапчета най–добре. Насим ѝ се стори в този миг като далечен силует от някакъв нереален живот. Щеше ли да ѝ олекне, ако го накара да избягат. Не. Защо трябваше да го тревожи? Това бяха нейните родители. 

  Поне да беше си сложила някакви дребни в джоба, за да хване автобуса за града. Там живееше нейната леля. Но щом ѝ кажеше, нейната реакция не би била по-различна.

  Така малко по малко подгизна цялата и започна да мисли по-трезво, но пак не искаше да се прибира. Тръгна наобратно, чудеше се къде да се свре.

 Мина през къщата на една баба, която лееше куршум. Леля Верка ѝ казваха. Леля Верка тъкмо беше излязла на външната мивка и пълнеше кофите с вода.  Беше едра и чевръста жена. Прасетата ли се готвеше да храни, или за кравата сипваше вода, очите на Надя непрекъснато се пълнеха със сълзи и не можеше да прецени правилно. Не знаеше и защо влиза в двора ѝ, като че ли краката ѝ инстинктивно я водеха нанякъде.

– Ох, чедо. Отде се найде пък ти? – посрещна я изненадана бабата, когато я забеляза на няколко крачки.

– Минавам само, лельо Верке, ей така – чудеше се какво да каже. Очите пак ѝ се насълзиха. 

Кучето се разлая внезапно. 

– Шт, бе! Мискинин! – скастри го стопанката. Тя остави едната кофа на земята. Избърса си ръцете в мантата и прибра излязлата коса от черната кърпа.

– Ам, че ти да не беше на Гошко щерката? Надке, ти ли си мари? – присви мътните си очета жената и стисна ръцете на Надя.

– Същата. 

– Брех, чедо! – обгърна я от две страни тя. –  Ам, че ти много си се издължило, чедо, откога не съм те виждала? Я, да си спомня! Брех! Дядо ти Найден само дето не нацапа гащите, като разбра, че ще му носиш името! Бог да го прости! Голям човек беше! 

Момичето мълчеше. Опита се да се усмихне. Не помнеше добре дядо си. Знаеше го само от разказите на своя баща. 

– Как си сега, а? Да не си се изплашила нещо? 

Добре, че не вижда добре и вече се стъмва - мислеше си момичето. 

– Добре съм, минавах просто и те видях на двора.  

– Гладна ли си? Направила съм баница тъкмо – сети се внезапно. – Или за куршум си дошла? – премери я бабата.

Надя опита да сдържи давещия хлип. Въпросът на жената я беше стиснал за гушата. 

Лампата под стрехата на къщата светеше. Момичето облиза сълзите си. Хладната вечер се спускаше като огромен прилеп над главите им и скриваше наполовина лицата им. Зов за помощ ли имаше в едното, или само така се беше сторило на старата. 

– Не, лельо Верке, не се притеснявай – докосна я по ръката момичето. – Само минавах. Не исках да те притеснявам. Хайде, ще тръгвам.

Леля Верка остана да гледа след нея и да се чуди. Надя излезе на пътя, после се обърна и вдигна ръка през мрежата. Видя добросърдечната жена с наполовина измокрената манта, в чиято осанка беше намерила малко утеха. Наполовина залята от светлината на крушката, наполовина в тъмнината на градината, тя все така стоеше до мивката. 

– Да пратиш здраве на вашите! – извика след нея.

– Да, лельо Верке, ще им пратя.

(следва)