Пролетта плъзна по голите поля. Тревата още беше мека като бебешка косица. Спокойствие лъхаше от обградилата ги планина, а в средата хората още се разсънваха от зимния сезон.
Беше някъде след 17 часът. Тъкмо беше завалял дъжд, когато Надя изхвръкна от къщичката. Тичаше без да знае накъде отива. Капките се откъсваха и падаха като бисери на земята. Само един бисер беше заседнал в сърцето ѝ. Него, ако можеше да отскубне сега, топлата ѝ кръв би потекла в локвите и щеше да остане да аленее там като следа от заколено животно. Но поне със сигурност щеше да прилича на следа от живот. Дъждът заливаше нейните мисли. Току-що майка ѝ беше разбрала. Надя всичко беше очаквала. Да я беше изритала от къщи! Два шамара да ѝ беше шибнала! Все щеше да го приеме. Но Катя не беше жена, която бие с ръце. Беше я удряла с думи. С поглед я беше разкъсвала. Този поглед Надя никога не го беше виждала. Той беше изменил цялото нейно лице. Превърнал я беше в разярена лъвица, която се готвеше да замахне към Надя и с ...