Цветето, което цъфтеше само нощем 5
Multi-part work « to contents
До три часът Насим не мигна. Освен юлската жега, сега и друго го мъчеше. Отиде в баничарницата и заметна една хавлия на врата. Захвана се да меси тестото, но бялото видение пак се появи. Опиваше се да сравни момичето с Цветелина – дъщерята на Гошо, но – не! Не беше Цвети, нея щеше да я познае. Друга беше и по-бяла, и по-хубава, с разпилени, тъмни, божествени и непокорни коси, а от осанката ѝ струеше бяла светлина като от цъфнало през нощта цвете. Подобно цвете той беше виждал по новинарска емисия, докато живееше в Англия. Предаваха го на живо от някаква ботаническа градина, а журналистката, изпълнена с еуфория, обясняваше, че са заснели чудото на разцъфването. Направи му впечатление още тогава, а ето че подобно, но от плът и кръв цвете съществувало. Насим поспря да изтрие потта от челото си и се замисли. Както мислеше, така го обливаше горещината, лъхаща от фурната. Нямаше време за много разсъждения. Разточи топче тесто, разпъна го хубаво и то стана прозрачно. Набързо наръси сиренето, прегъна краищата на баничката, след това я нареди до другите в тавата. Намаза закуските с олио, но докато ги мажеше, мургавото му лице и то плувна в мазнина. Взе тавата да я слага във фурната. Тавата се застоя в окосмената ръка. Момичето пак се появи. Сети се как като заек изведнъж мина покрай него, той се повдигна от изненада, и докато осъзнае какво става, косата се заметна на една страна, а белите глезени потънаха зад акациите. Не, не беше Цвети. Това цвете беше съвсем друг сорт. Той бутна тавата във фурната. Започна да се чуди да не е станал жертва на някакъв майтап. Дъщерята на Гошо понякога водеше приятелки у тях, докато баща ѝ отсъстваше. Посред бял ден пиеха ракия и пушеха цигари. Повечето български момичета бяха весели, а някои се държаха разпуснато като англичанки. Сигурно са решили да се пошегуват с него. Ядоса се, че постъпват неуважително. Мъжете трябва да се уважават, не трябва да се позволява на жените да им се качват на главата. От друга страна, така му се стори, сякаш момичето дойде съвсем добронамерено. Може да е установило от другия край, че водата прелива от реда и като не е видяло никой, е дошло само да го свърши. Изведнъж му стана весело. Стори му се, че в това село е под непрекъснат шпионаж, защото вече всички го познаваха, без той да познава всички. И ето, всеки искаше да му помогне с нещо. Развесели се отново, извади първите хрупкави банички, а по някое време, когато започнаха да идват клиентите, почти забрави за нощното посещение.
На връщане от работа хлътна в магазина и за първи път се огледа така, сякаш се мъчеше да разпознае някой. На касата имаше дълга опашка, повечето бяха ранобудни стопанки, дошли да си напазаруват за обяд. Като видяха жените, че арабина ги оглежда, някои се смутиха, други го удостоиха с надменен поглед, изгледаха му марковите дънки, бялата тениска, почернялото лице. Установи Насим, че тази която търсеше я няма тук. Пък хубави бяха до една. И косите им разпуснати и лицата им бели като сирене, само в очите им го беше страх да гледа, защото се досещаше по пищните им тела, че повечето за омъжени. Удостоиха го пак с кос поглед някои, проучиха го набързо колко струва. От очите на омъжената жена трудно убягваше някоя нередност, криеха си ноктите като котки. Затова мъжете им ги слушаха, а другите от своя страна правеха чудеса, за да им угодят. Една по-дребничка и слаба се появи от колоните с рафтове и го ощипа закачливо по ръката. Той се стресна.
- Насимче, какво търсиш тук бе, какче, да ти помогна ли с нещо?
Тя премина покрай него и се обърна весело през рамо. Дългата ѝ коса с цвят на тютюн стигаше почти до кръста и сякаш не знаеше силата си.
- Аа, здрасти, Севи – промърмори Насим, прокарвайки ръка по остротата на брадата си. Почувства се неудобно от загледалата се в него публика. Досещаше се, че тази жена е игрива, познаваше нейния мъж, а тя не страдаше от благоприличие. – Амии, не, не – огледа се напосоки Насим. – Благодаря все пак. Дойдох да си купя цигари. Ще бягам, хайде – погледна извинително към жената, а после тръгна към вратата.
Насим изниза тялото си от магазина, забравяйки да си купи цигари и тръгна към кафенето. Кафене му викаха едни, други му казваха барче, но и „двете” се намираха на съседния ъгъл. Там вече се бяха събрали шериата и църковното настоятелство с няколко техни поддръжници. Бъркаха с малките си лъжички из мътната вода на селото.
- Ти ,Насиме, седни де, – обърна се към новодошлия ходжата – ти си нов тука и така да се каже, твоят поглед е още ненапит от мухи. Я, кажи за това време, дето живееш в Голямо Село видя ли нещо лошо от християните?
Насим Хаям постави внимателно малката порцелановата чашка с чинийка на масата, вдигайки учудено тъмните си заоблени очи към ходжата и седна бавно като върху таралеж. Попът и другите чорбаджии се бяха вторачили в него, сякаш всички него очакваха и не на кафе, на съд го бяха викнали. Никак не обичаше подобни сбирки, познати му бяха от пустинята тези разговори и манталитет. Избягваше ги, както дявол бяга от тамян, затова беше отишъл чак в Англия. Нито беше особено религиозен, нито обичаше тази първичност в разправиите им. Усети накъде върви разговора, дори се притесни да не го смъмрят, че само два пъти е влизал в джамията и то повече, заради един негов приятел. В кафенето също беше дошъл за съвсем друго, но щеше да е непочтително да си тръгне сега.
- Нищо лошо не съм видял, имаме – обади се като от войнишки строй новодошлият, макар че стоеше съвсем кротко на плетения си стол и се готвеше да запали последната останала му цигара в кутията. После усети, че и другите очи го гледат изпитателно и добави:
- Не съм знаел, че на две части се дели селото, като дойдох. Но тези, дето намерих, ме приеха като брат и не мога да кажа нищо лошо за тях.
- Така, така – почеса се по брадата ходжата. – Право говориш, истина казваш. И ние така подразбрахме. Дорде се обърнеш и булка ще ти намерят, не бой се. Щом си минал трийсет, цялото село ще те жени. Ти само стой мирен и гледай някоя да не си вдигне опашката, щото докато се усетиш ще станеш зян. А пък ми мясаш на мен, като бях млад. Хубаво момче си – всички мълчаха и гледаха ходжата. - А Мъндьо? - вдигна ръката подканящо ходжата. – Я кажи Мъндьо как е?
Насим малко се беше притеснил от заключението с булката, женитбата и опашката. Никак нямаше намерение да се жени скоро. Попът отпиваше от биричката си в този момент. Той впери напрегнато очите си към ходжата, сякаш искаше да отгатне накъде го води с този ход. Сивата брада играеше на слънцето, отразявайки отблясъците на космите в очите на нищо неподозиращия Насим. Хитрите, но и мъдри очи го наблюдаваха, като през лупа. Арабинът мълчеше. Нямаше представа каква е тази очна ставка. Какъв е този съвет. А и с Мъндьо Насим не беше намерил много общи приказки, за да знае как е.
- Разбрах, че майстори търсил за оградата, дето му свили – подкани го да говори Ходжата. – Не зид, ами крепост искал да строи нашия. Какво е туй чудо, бре джанъм? На какво прилича това?
Замисли се арабинът, почти му изтръпнаха коленете. Той беше добронамерен, мразеше конфликти, а те сякаш сами го намираха. Никак не беше стигнал до оградата. Улисваше се в други неща, а ето че съседът беше взел инициативата в свои ръце. Сети се пак за момичето. Бяло, бяло, направо страх да го хване от толкоз хубост.
- Зид казваш, така ли? – запита новодошлият.
- Така, така говорел. Висока крепост от нашественици да го варди. Е, не него, де, него няма кой да го вдигне, ами трите кадъни.
- Какво? Трите кадъни? – сепна се Насим учуден. Като въпрос и към себе си и към тези, които се бяха наредили покрай него. – Искаш да кажеш три жени? –попита чужденецът, за да му стане още по-ясно.
- Три жени, я! Ам’че ти от небето ли падаш, бре аланколу? Къде живееш? Жена и две щерки има тоя касапин. Като бирник ги пази, да не ги окраде някой. Едната жива я закопа, отзаде в двора я крие, като че ли само той щерки гледа, ние щерки нямаме. Ама ягне в чувал как се купува? Докторите били казали… – размаха невярващо ръката си ходжата, а броеницата му се удари в стъклената маса. – Добре, ама докторлъка на времето къде беше, като моят бубайко ядеше за закуска, обед и вечеря ягнешка карантия и векува като чинар. Айде, сега намери ми човек, дето е бил при доктор и не е болен от нещо!
- Така е – съгласи се попът. – Прав си, Исмаиле. Момичето може и да му има нещо, ама не бива така. На седемнайсет години да я затвориш, като под домашен арест. Съгласен съм тука.
Изтръпна нашият герой, тениската му се залепи за гърба от жега. Да не говорим, че съвсем му загорча кафето, затова потърси да запали нова цигара, но се сети, че са му свършили. Наблюдаваха го всички тия зачервени, бузести лица, следяха го като омбудсмани, като неподкупни полицаи, готови да го вкарат в ареста за нищо.
Поомекна след малко тонът на имама. Усети по изражението на Насим, че невинен човек е хванал, че напразно е вдигнал тоягата си, но за всеки случай имамът си повтори наум онази поговорка, в която като се вдигне тоягата, виновната котка сама бяга. Е, котарак в този случай. Но не изглеждаше нито че ще бяга, нито че ще подвива опашка. Смелчага изглеждаше. Поинтересува се още малко героят и постепенно започна да му се изяснява картината. Прав се беше оказал. Красиво бяло цвете, което цъфтеше само през нощта.
Накрая си тръгна пиян от слънцето, което толкова време биеше в челото му. Вървеше надолу към къщата си. Очите му още по-черни, като къпинов сок се бяха замътили, обаче Надя, Надя, все пред очите му и все си я повтаряше да не забрави името. Сякаш имаше някакво значение какво име слагат на нахлулата в душата красота. Навиваше се Насим, че нищо не е станало, но като се прибра, мярна Мъндьо и пак си припомни за неприятния разговор. Представи си огромна каменна крепост, затулила част от синьото небе и никак не му хареса идеята. Къщата си беше негова, а сега започна да се чувства като на гости. Ядосали го бяха от шериата, затова се направи, че не вижда Мъндьо, който стоеше в сянката на лозата, като на пост и го наблюдаваше. Почувства се изведнъж уморен и реши да поспи. Прибра се вътре, дори не се съблече и тупна на леглото изтощен.
(следва)
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Иржи, Тоти, благодаря сърдечно.
-
Приготвих си кафето и докато чакам продължението
си запалих цигара. Опитвам се да придумам
струйката дим да повдигне поне мъничко завесата.
Поздрави! Успех! -
Новият човек винаги предизвиква много въпроси, защото не е известно нищо за него...Но и местните жители също представляват интерес за него.Много добре засилваш събитията около Насим, Силве! Май, че сам ще се ожени, а не другите....
-
А аз се радвам, Силве, че ти е хрумнала идеята за тази история и толкова живо ни потапяш в нея! ❤
-
Здравей, Боре, върнах се и аз с теб, за да видя дали не съм пропуснала нещо. Много ти благодаря за добрите думи и отношението към написаното, радвам се, че ти е интересно. 🌹
-
Като Насим и аз съм много любопитна как ще се развие таз` история. 😊
-
Здравей, Надюш, като се влюби човек съмва, после не знам. Може и да мръкне. Прегръдки и благодаря! 😚
-
Ще се съмне ли, ще се мръкне ли? Чакам с нетърпение!
-
Привет, Смути, радост е да го чуя, ще бързам тогава и аз да наваксам, тъкмо ме е хванала треската.
Здравей, Петре, благодаря ти!
Благодаря за любими.
Слънчев и усмихнат да е денят ви, хубави хора да срещате по пътя си! Бъдете здрави! -
И тук отново интересно,...много ми допадат разкази с такива истории
-
Браво, Силве! Топло и сладкодумно разказваш! Радвам се, че успях да прочета на един път
-
Да, Пипи 🙂 .
Мария, благодаря ти! Думите ти ме окуражават. Написах го у нас, преди морето и още ми се пишеше, но се наложи да си запаметя някои мисли.
(Извинявам се за еуфорията, дано не съм прекалила.)
Хубава вечер, Мари! 💗 -
Ах, сладкодумнице! И аз те чета посреднощите! А ти на моренцето си била, а? Кога намираш време да пишеш? Сигурно докато лежиш по корем и се препичаш на дюшека, хе,хе,хе! Правиш го като магьосница, не може да ти устои човек и заобичва героите ти, та дори и от арабски произход да са. Браво, Силвичка!
-
Съмни-мръкни
Само ми четете мислите 😍 -
То заглавието първо се появи, в градината баба е захванала едно цвете, казва се: Съмни се, мръкни се. И така започна. Иначе не знам, дали ме виждаш, помахвам ти от калабалъка на плажа, мастиката ме замая, вълните ме люшкат. Има поезия, има проза, и почти не съм спала. Все едно цяла нощ съм била на дискотека. А сега стана още по-забавно. Поздрави от Черно море.... много е добре.😙
Сега несериозно: Долу алкохола, пийте Кока Кола!
Благодаря за любими! Поздрави. -
😅 генек! тъкмо ми щукна някакво друго заглавие, но асоциирах с "Жената в бяло" как изплуваше в мъглата и си помислих точно това, което си написал и ти - че е много секси!
Супер е заглавието! -
Благодаря, Георги. Ценя мнението ти и се радвам, че ти е интересно. Хубав ден ти желая!
-
Несериозно - заглавието е толкова секси...
Сериозно - чета, потъвам. -
Добро утро, приятели! За мен е чест. Благодаря ви от сърце.
Тони, Мини, Пепи, Танче, Зиги, Светулче, желая ви ден, изпълнен с много любов! 🌻🌻🌻🌻🌻🌻🌻🌻🌻🌻🌻 -
Има, има значение какво име си сложила на нахлуващата в душата красота - Надежда.☺💕
-
Интересно!
-
И аз с удоволствие чета!
Много хубаво написано, като приказка оживява пред очите ми! -
-
Успяваш да завладееш читателя, умееш да създаваш образите си по такъв начин, че се сливат с четящия и го правят присъстващ на събития които следват в разказа. Насладих се и чакам продължението!
-
Със затаен дъх прочетох. Как ли ще се развият събитиата? Едно такова усещане тръпнещо и ми стават близки героите. Не ми е съвсем ясно как би постъпил Насим, защото живота ражда толкова разнообразни ситуации и не знаеш накъде ще те отведе. Пък дали вичко ще зависи само от него? Ето - размислих се и в главата ми нахлуха варианти, различни и не знам ти накъде ще ни поведеш. Да видим тогава!
P.S - виж в колко часа те чета...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
