Качи се на спирката и още от вратата го лъхна миризмата на евтин парфюм. Автобусът беше пълен. Огледа се – нямаше свободно място. Сгъна на четири вестника, който държеше в ръката и го пъхна в джоба на якето. Беше сутрин, пролет, хората мълчаха и спяха с отворени очи. Никой не говореше. От време на време шофьорът пускаше по една ругатня – на хора ли, на животни ли се ядосваше, не беше съвсем ясно.

     Хвана се за една висяща дръжка и се загледа през прозореца. Зелено, кафяво, пак зелено. Прозорецът беше мръсен и леко запотен. Пред него имаше интересна двойка. Седяха един до друг. Мъжът беше хванал здраво мобилния си телефон и сменяше музиката, като мърдаше палеца върху монитора; слушалките в ушите му бяха бели, като косата му, а той беше червендалест хубавец, строен и с глупав вид. До него седеше жена с цикламена коса, четеше стара книга, подвързана, и си отбелязваше с тоалетна хартия мястото, до което беше стигнала. Местеше тоалетната хартия при всяко прелистване на страницата, сякаш имаше да изпълнява норма и отмяташе прочетеното като свършена работа.

     – Ще слизаме ли? – попита тя при поредното разлистване.

     Красавецът видя, че жената до него му говори и свали слушалките.

     – Какво каза? – погледна по-глупаво, отколкото видът му предполагаше.

     – Дали ще слизаме попитах.

     Вдигна рамене и отново запуши ушите си.

     Жената вдигна бретона си и отново се зае с изпълнението на нормата.

     Циганите се качваха на четвъртата спирка. Бяха много и дори в този ранен час носеха децата със себе си. Някои носеха лопати, други – цървули за кърпене или за друго. Стана шумно изведнъж, шофьорът се почувстав добре и спря да ругае.

     Миризмата на евтин парфюм изчезна.

     Слънцето проби облаците и влезе в автобуса. Вътре беше задушно, тягостно и нервно.

     Навън беше хубаво.

     На предпоследната спирка човекът с вестника се опита да се нареди на вътрешната опашка за слизане. Пред него беше глуповатият красавец – висок, снажен и бял. Цикламената коса на читателката се увиваше около рамото му. Тя внимателно постави тоалетната хартия на съответното място и прибра книгата в дамската си чанта. Чух я да му казва, когато слязоха:

     – Сега накъде?

     – Ще се върнем обратно. Автобусите минават през двайсет минути.

     – Добре – съгласи се тя. – Ще бъде хубаво.

     Човекът се зачуди. Буше чувал, че има хора, които се возят в автобусите за разнообразие. Но те бяха предимно пенсионери, правеха го през зимата, за да се стоплят и да се заяждат с пътниците, когато вкъщи няма с кого. Видя, че двамата пресякоха улицата на пешеходната пътека, седнаха на отсрещната спирка: той със слушалки, тя с книга. Мълчаха, не разговаряха.

     През лятото отново ги засече веднъж. Изпълниха същия ритуал, пресякоха пешеходната пътека, седнаха на спирката за обратно. Стори му се, че жената чете пак тази книга, подвързана и стара. Тоалетната хартия си стоеше още в първата част, очевидно четенето не вървеше. А белият мъж с глупавия вид понякога свялаше белите слушалки, за да чуе какво му казват, вдигаше рамене и отново запушваше ушите си.

     Човекът реши, че тези двамата са заедно, защото тя не може да чете, а той – да чува. За тях беше важно да пътуват нанякъде, за да могат след това да се връщат. Като всички други.