Едно хвърчило време
Ето го!
Едно хвърчило време. Детето тичаше след него. Изпусна връвта, но се надяваше да се върне без нея. Вятърът надуваше хартиените листи, те се отдалечаваха – различни под блясъка на слънцето, крехките летви се разместваха в необузданите пориви на небесната стихия.
Детето сложи ръка над очите си: далеч беше отишло хвърчилото. Високо. А част от връвчицата още стоеше у него. Или в него. Какво я скъса?
Погледна я тъжно. После вдигна глава, примижа отново и слънцето го заслепи. Хвърчилото беше станало на слънце. Представи си, че го е яхнал и лети... лети. От там, от високото видя бедността и майка си, превила гръб над чешмата, бащата – свил рамене между краката, пушещ, както винаги, отчаян, уморен, къщата с разнебитените плочи и строшени керемиди...
Знаеше, че то все някога ще се върне. Хвърчилото. И той с него.
Когато стане заник.
– Идвай за вечеря! – чу гласа на майка си от лятната кухня. – Стига си лудувал.
Не, не стига. Стане ли мъж, ще лудува още повече.
– Хайде, ще изстине яхнията. Къде хвърчиш? Прибирай се!
Така и направи. Примири се за днес.
Знаеше, че един ден няма да е същото. Този ден хвърчилото избяга самò. Изплъзна се и едва успя да го пояхне малко. Но скоро ще направи по-здраво. Ще го впримчи към ръцете си. С него ще полети. И ще го държи яко – като юзда. Ще владее и ветровете, и времето, ще направи щастливи хората, тези, дето сега го корят, че безделничи и че...
– Безделнико! – чу пак. – Няма ли да дойдеш?
Ще дойда – каза си. Но когато един ден сляза от вълшебното си хвърчило, всички ще казват:
– Ето го!
По друг начин.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
