Ех, че работа!
- Браво, бе! Как не те е срам? Това твоето на нищо не прилича! Да спиш на работното си място!
Стреснах се от думите на човека до мен и отворих очи. Засрамих се и наведох глава. Сигурно се случва и на други, не само на мене. Умората така ме беше налегнала, та не можех да мръдна от мястото си. То моето работа ли беше? От сутрин до вечер и всеки ден едно и също, а шефът все ме навиква и все ме товари, като че ли само аз съм на тоя свят. От толкова задължения, не ми остава време и да си хапна както трябва. Сутрин на две – на три, на обяд ме напича слънцето и не ми е до ядене, а вечер съм капнал. Да, ама на работодателя не му пука за мене. Казва, че и водата ми е много. Според него, съм мързелив и от нищо не разбирам. И как да разбирам? Та да не ми е това работата да разбирам – има си хора за всичко. Не съм учил като него толкова години, та да бъда отговорен за нещата. Аз съм простичко същество и изпълнявам туй, което ми наредят. Не поемам друго, освен това, което умея, а и като не знам и не ми е от делата, що да се навирам? Толкова мога, толкова правя! Не ме карайте нито да мисля, нито да творя… Остарях вече и се изморих много. Не искам да ритам и срещу съдбата си, а и не трябва… Шефът пък само вика ли, вика… И дори не решава да ме пенсионира. Рано ми било… Имало хляб още в мене… Сякаш съм незаменим!... И какво друго ми остава? Ще си работя до последен дъх - докато ми издържат силите… Какво ли ще стане после? Най-много да ми намери заместник, какво друго да е?...
Сега трябва да си почина… Още съвсем мъничко … Ей толкова, колкото да преброите до десет само… Нека да се отпусна, да си поема въздух… Пък, след това ще стана и ще си понеса товара или наказанието, което ми се полага… Оставете ме на мира! Моля ви!... За бога, искам да спя!...
- Хайде ставай, ставай! – шефът отново се развика – Толкова мързел пък не бях виждал! Знам, знам, че си изморен вече, ама още малко остана, а после ще си почиваш вкъщи… Ставай, ставай, че да не се разправяме по друг начин! Какво се дърпаш сега? Това твоето си е чист инат, а ще ми се правиш на уморен… Хайдеее! Диий, Марко! Диий, магаре такова!
- Ъ-аа! Ъ-аа! Ъ-аа! – успях само аз да изрева и се надигнах, че тая работа мене чакаше, а не господаря…
Рая Вид
© Радка Видьова All rights reserved.
!