ГОРАН

Ксения беше прекалено крещящо име за жена, попрехвърлила четирийсетте, с огромна бенка на носа, прераснала от чоплене в гнойна рана; с огромен таз, който се мъчеше да компенсира пълното отсъствие на бюст; със самочувствие, което превишаваше размера дори на задните й части; с пълна липса на чувство за хумор, и то не за друго, а защото при нея чувства изобщо не фигурираха.

Накратко – Ксения беше интересна дама, когато мълчеше, защото приличаше на нещастен опит на дрогиран художник да нарисува свое драматично видение. Когато Ксения не мълчеше, положението силно се влошаваше: тя не можеше да говори, просто крещеше с толкова силен акцент и упорито кресчендо, което в края на тоналността си фалцираше всяка дума по такъв начин, че тя свистеше във въздуха като камшик. Бе невъзможно да проследиш мисълта й: не само защото в повечето случаи мисъл изобщо отсъстваше; думите, които използваше, нямаха напълно за цел да удостоверят някакво мислене – те просто се изливаха и се завихряха като вода в тоалетна чиния. Не бих се учудил, ако са я използвали за определени услуги в някоя психиатрична клиника.

Ксения мълчеше. Беше облечена в къса рокля, нашарена по такъв начин, че дебелите й бедра изглеждаха още по-нечовешки. На всичкото отгоре задната част на роклята беше неестествено удължена – като опашка; наскоро прочетох, че са открили древен екземпляр на жива вкаменелост, обитаваща дълбините на океана, нещо като акула, но с триста зъба и дълга опашка. Очевидно и Ксения беше прочела статията, защото се беше докарала като този древен хищник; а може би не беше чела статията, просто е решила да бъде натурално хубава по своя си начин.

Обстоятелството, че беше втора съпруга на приятеля ми, Горан, донякъде смекчаваше отношението ми към нея. Горан си го заслужаваше; първата му жена беше много свястна и нормално стана, че го напусна. Напусна ли го, разделиха ли се, не знам точно. Сега животът му си отмъщаваше – какво бе открил в Ксения, един дявол знае. По-скоро тя беше открила по някакъв начин спестовната му книжка. Горан още имаше останал някой лев от времето, когато работеше в чужбина, май беше в Коми, режеше дърва, а затова му плащаха добре. Дори разводът не можа да стопи всичко спестено, но според мен му трябваше още не повече от година и нещо с Ксения и целият труд в продължение на седем години щеше да се материализира в дрънкулки и парцали, напълно непотребни за акула, дори и древна.

- Нещо огладнях – каза Горан толкова тъжно и виновно, сякаш в своя защита.

- Ти вечно си гладен – ухили се Ксения, разкривайки няколко от своите триста зъба, вероятно най-пожълтелите. – Виждаш ли някой да яде на плажа? Не е възпитано.

Аз си мисля, че не е възпитано и да приличаш на Джаба от „Междузвездни войни”, ако не ти се налага, но приемам, че е възможно това да е само въпрос на мнение.

- Ще дойда с тебе – рекох, - да се поразкърша малко. Пък и мисълта, че ще остана насаме с Ксения, ме разтревожи. - Омръзна ми да се пека.

Ксения ни изгледа с отегчение и тиха злоба:

- Вървете, знам какво ще правите. И вие сте едни мъже... Да оставите полугола жена съвсем сама сред толкова гларуси. Както и да е, вървете.

Ама кой гларус ще нападне акула? Кой гларус ще се осмели да докосне Джаба? Както и да е, получихме разрешение, Горан дори се зарадва, че не му се наложи да иска специално позволение.

Заведението беше съвсем наблизо, току до плажа. Поръчахме наливна бира и две порции пържена риба. Едно чудесно начало. Около нас все хубави жени, народ весел, красив; чуждоземна реч се чува навсякъде, слънцето не се щади, топли всички и всичко. А морето – спокойно и небрежно, ваканцува като депутат.

- Съжалявам – каза Горан пак със същия тон. Той изобщо обичаше да говори с оправдателна нотка, като да се бранеше от нещо.

- За какво? – попитах. Бирата беше чудесна. Рибата – също.

- За поведението на Ксения. Тя вечно е намръщена.

- Че ти какво си виновен?

- Е, нали аз ти предложих да дойдеш с нас.

Да, така е, но аз се съгласих. Ето това вечно пропуска Горан – той ми бил предложил... Да не ме е натикал насила в колата? Нали приех. Значи има сделка. Никой не е прецакан, никой не се издънил и не е излъгал другия. Квит сме.

- За какво сме квит? – попита Горан. Май съм казал на глас последната част от мисълта си.

- А, нищо – отговорих. – Само така си мисля.

Прозвуча тъпо, но не се вълнувах как звуча. Двете порции – едната с кая, другата – цаца, свършват бързо. Поръчахме по още една бира – малка, защото в горещината бързо се стопля. Гларусите се разхождаха по плажа и търсеха храна, останала от закуската на някой невъзпитан турист.

Време беше да се приберем при Джаба. След приятния обяд можех да приема, че дори тя не е в състояние да ми влоши настроението. Бях дошъл на почивка, времето беше чудесно, сега щях да си полежа на плажа, после малко плуване, а вечерта – разходки, пак бира... Какво друго?

Ксения беше заспала или се преструваше. Нарисуваната й рокля се беше увила около плътта й като змия – от тези, дълбоководните, а върху лицето си беше сложила нещо като слънчева шапка, която приличаше на жълта изтривалка, направена от тръстика. Седнахме тихо под чадъра и полегнахме. Нямаше за какво да говорим, поговорихме си достатъчно в ресторанта, а и не е твърде здравомислещо да събуждаш Джаба.

Трябва да съм заспал по-дълбоко от обичайната следобедна дрямка, защото когато отворих очи, около мен нямаше никой. Слънцето вече не препичаше така силно и плажът беше оредял. Хората се бяха разотишли, морето бе придошло и като че ме подканяше. Днес не съм се къпал и е време да поплувам малко.

Водата е приятно хладка. Стъпвам полека и се наслаждавам на прохладата. Плиснах с пълни шепи върху лицето, намокрих косата и ми стана солено и свежо, скочих с всички сили и се гмурнах. Кеф. Обърнах се по гръб и започнах да движа ръцете като водно колело; краката са витло. Небето беше свидетел: плувах добре. Вероятно от негова гледна точка всички плуваме добре, защото иначе какво ще правим в морето. Малко е нагло да приемаш небето за свидетел: как ще му пратиш призовка при нужда? По-скоро става обратното.

По едно време усетих, че съм влязъл твърде навътре. Шамандурата не се виждаше, а брегът беше твърде далеч; около мен нямаше никой. Хвана ме страх, че ей-сега някой древен хищник с дълга опашка ще изскочи от дълбините и ще отхапе я ръката, я крака ми. Това би било тъжно. Затова се обърнах и поех обратно – този път с брус. Този стил наподобява придвижването на блатните жаби, но пък човек не се уморява. Главата ти стои отгоре, стига да не се опитваш да плуваш професионално, и някак си всичко е по-спокойно. Под контрол. И понеже моята глава стоеше отвън, видях в далечината на брега мъж, който ми заприлича на Горан: бяла коса, мършав и малко смешен с тези дълги ръце, които сега енергично размахваше над главата си. Според мен махаше на мен, което ме учуди, защото мислех, че главата ми не се вижда така лесно от брега. Казвали са ми, че имам голяма глава, но никога не съм разбирал какво точно имат предвид. Най-вероятно нямат предвид нищо друго, освен че главата ми е голяма. Това обяснява факта, че Горан продължава да върти методично ръцете си: вятърна мелница насред морския бриз. Мене вика, няма спор, видял ме е.

- Какво е станало? – питам го с леко раздразнение, защото какво може да е станало за няма и час-два. Подсушавам се с хавлията и го чакам да отговори нещо смислено.

- Ами... Хубава новина имам. Много хубава.

И се усмихва насреща ми. Може моята глава да е прекомерно голяма, но неговата прилича на дървена. Думите му кънтят на кухо. И движенията му – такива едни, машинални, като да е навит на пружина. Дървар човек, какво да го правиш.

- Радвам се за тебе – казвам и тръгвам към съблекалнята.

- Чакай, нека ти кажа. Аз още не мога да повярвам и ти си първият, на когото ще кажа.

Спирам и чакам. Той се пули с дървените си очи, усмивката му е застинала и изобщо имам чувството, че му е напълно достатъчно да стои в това положение цели месеци и години, без да се съобразява с нищо.

- Добре, ще ми кажеш, когато повярваш и изобщо когато си в състояние – опитвам се да го успокоя, защото виждам, че не може да говори. Развълнуван е, ако съдим по вида му: прилича на идиот. Хванал е вътре в себе си някакъв важен момент, държи го и не го пуска, иска да го изживее максимално продължително. Само че на мен ми омръзна да го чакам.

А той подтичва след мен:

- Чакай да си поема дъх. Ще ти кажа.

Чак сега забелязвам, че едва диша. Сигурно се е уморил от въртенето на перките си или просто така изживява хубавите си моменти, като пръхти през носа.

- Бременна е. Ксения е бременна.

Каза го така бързо, че трябваше да превъртя лентата, за да осмисля какво ми казва. Ксения била бременна. Точно неговата Ксения ли? Тази жена бременна? Сега дойде моят ред да не вярвам. Но не го казвам на глас. Горан е смешен дървар, понякога е ненормален, но ми е приятел, не бива да го обиждам. Само че сега не знам какво да кажа. Струва ми се толкова невероятно, че какъвто и коментар да направя, ще прозвучи нелепо. Затова казвам:

- Аз поплувах малко. Ще се преоблека и след час ще те чакам в бара на хотела.

Горан ме изгледа виновно с дървените си тъмнокафяви очи, защото съзнаваше, че не му вярвам напълно, но не каза нищо. Новината, че Ксения е бременна, беше поставена на равна нога с тази, че съм поплувал малко. Сякаш той не знаеше това и не беше ме извадил от морето по спешност. Не знам как, но умея да създавам неловки моменти, така че да стопирам разговора, когато намирам, че трябва. Правя го небрежно, но убедително. Мисля, че Горан разбра, че трябва да осмисля това, което ми каза. И той имаше нужда от малко време, за да се свести.

След час и нещо слизам в бара. Горан, изглежда, ме чака отдавна, защото е пуснал корени върху един висок стол на барплота. Корените се състоят в чифт кафяви впити панталони, които може би са били на мода във времена, когато аз съм носел памперси. За него не е трудно да пуска корени, забелязвам, като се сещам за неговата професия, ако можеше да се нарече така, и за тъпия кънтеж на главата му, когато от нея излизат звуци през устата. Не уста, а куха тръба.

- И на мен същото – казвам на бармана, като посочвам полупразната чаша на Горан. Времето е идеално за сухо мартини. Пък и така хората се сближават: споделеното питие си е като споделена жена или нещо друго. Форма на доверие. И понеже това за споделената жена ме разтревожи, усетих, че трябва да се уверя, че Ксения-Джаба си е само негова. Затова попитах:

- Откъде купи тези панталони? За първи път те виждам с тях.

Той се огледа по начин, който разкриваше, че не беше се поглеждал в огледалото преди да излезе.

- В София. Има един магазин на женския пазар по-така... Готини са, нали?

Този магазин трябва да е съвсем по-така. Трябваше да потърси някой магазин по-иначе.

- Много са готини. Изглеждат здрави.

- Здрави са! Кафяв джинс. Ще издържат поне двайсетина години.

Аха, викам си, значи ще има време да ги носиш и с памперси отдолу.

Видът му е по-нормален, хубаво е, че е облякъл панталони, макар и такива,  и е свалил тази идиотска усмивка от лицето си.  Поизтрезнял е от хубавата новина и сигурно за това си поръчва второ мартини – на бива да е съвсем трезвен, когато ми съобщава отново:

- Ксения е бременна.

Значи е вярно. Иначе няма да настоява толкова. Добре е поне, че за час и половина една новина си остава все същата; в днешния динамичен свят тъкмо научиш нещо и то вече не е ново. Така ти се налага все да научаваш по още нещо, което е уморително и безсмислено.

- Радвам се – казвам. Още не мога да повярвам, но очевидно ще ми се наложи. Не знам дали наистина се радвам, защото Горан вече беше пуснал корени, ръцете му бяха клони, които можеха да служат само за рамене на вятърна мелница, изобщо той беше една дървена недвижимост като американска къща и едва ли беше в състояние да отгледа цяло бебе. За Ксения да не говорим. Изобщо да не говорим. Така че радостта от тази новина беше нормална, но и тревожна.

- И аз... се радвам – Горан сведе поглед. - Не съм се чувствал така отдавна.

- Как се чувстваш?

- Леко ми е.

- Само това ли?

- Да.

Да, това е начинът, по който Горан може да описва чувства: кратко, неясно и безсъдържателно. И някак задочно – сякаш не говореше за себе си. Разтоварил е, значи, тежестта си и сега му е леко. Облекчил се е. Ода на радостта. Няма що.

Барът се изпълни с множество цветове – повечето ярки, пурпурни пера стърчаха от тоалетите на жените, а мъжете се разкарваха с тъмни очила, за да не личи, че са слепи. Няма как да не са слепи, щом като излизаха с щрауси.

- Тя каза, че ще дойде направо в ресторанта. Ако искаш, може да тръгваме. Запазил съм маса.

Предвидлив човек е моят приятел.

- Ще почерпя – добавя.

- Още е рано. Нека почакаме.

- Не, не - настоявам! – ухили се пак Горан.

Уплаших се, че усмивката му отново ще застине и затова се съгласих. Трудно щях да изкарам цяла вечер между Джаба от „Междузвездни войни” и Жокера от „Батман”.

Масата е за четирима, но ръцете на Горан заемаха половината от пространството за сервиране. Близо сме до оркестъра, пуши се, защото ресторантът е на открито. Обичам такива заведения. Не са претенциозни, не обещават нищо, а някак те подканят да се отпуснеш и да поръчваш. Поръчахме вино, избрах от по-евтиното, не исках Горан да влиза в големи разходи и заради мен, имаше си Ксения за това.

Тя се появи с първите акорди на оркестъра – сякаш някой я бе поръчал. Знаеше как да влезе, шеметна и едра, събираше погледите и ги приемаше с благодарност, като да са цветя. Нямаше как, целият ресторант забеляза, че Ксения е вече на терена. Нека не говорим за вечерната рокля, тя беше прекалено вечерна и оскъдна, за да бъде забелязвана, по-скоро се открояваше нейното отсъствие: дамата си беше дошла направо по бельо, но и за това можеше само да се предполага. Горан отмести стола, тя седна величествено и поиска цигара.  Двамата започнаха да говорят нещо. Не ги слушах. За моя изненада, отстрани изглеждаха приятна двойка. Дори и наум не би ти минало да си представиш, че тия двамата са ненормални. И защо да са ненормални? Защото така съм решил аз. Ами то за мен повечето хора са ненормални. Само така мога да разпозная себе си като нормален; иначе ще се окаже, че е вярно обратното, което е лошо. Ако питате мен, човечеството не прави нищо съществено пред последните две хилядолетия, освен да развива технологиите, за да усъвършенства мързела си. Но мен по-добре не питайте, защото все ще намеря да кажа нещо криво.

- Любовта е сграда без покрив – изкряка някой съвсем близо до мен. Беше певицата, която се беше направила на гъска и сигурно за това крякаше. Имаше няколко пера – бели, завързани за сивата й рокля. Очевидно всички жени тази вечер се бяха наговорили да си сложат перата.

Щом така е решил авторът, нека да е сграда без покрив. За мен любовта е покрив без сграда, но мен не питайте. Ксения като че ли чакаше тъкмо тази податка:

- Бременна съм с любов и с поезия. Написах стихотворение.

А, това било значи. Бременна с любов. Аз пък си помислих друго, но да разчиташ на обясненията на Горан, си е загуба на време. В напреднала бременност трябва да е, щом вече ще ражда цяло стихотворение. Че не се шегува, а говори напълно сериозно, беше факт: тя извади един бял лист с написано върху него нещо, явно беше въпросното стихотворение, и тъкмо притисна гърлото си, за да може да произведе по-силен и изразителен звук, когато някой попита:

- Има ли две свободни места при вас?

Беше нисък, заоблен и корав българин, чиято глава беше забита по необичаен начин между раменете. Шията, ако изобщо имаше така, започваше от ушите му и се свличаше направо върху рамената. Дамата до него беше красива – висока и стройна, държеше кавалера си го под ръка и сякаш се наслаждаваше, че се откроява на неговия фон. То пък един фон – наковалня. Имаше дълги обеци, всичко в нея беше някак дълго, неизбежния тематичен атрибут за вечерта също – нейното перо беше гарваново черно, поставено върху една деликатна шапка, която сякаш имаше единственото предназначение да подчертава кичурите на косата й. Индианка.

Горан стана и започна да обяснява нещо на наковалнята. Не говореше ясно, в неговия случай това беше почти невъзможно, но за сметка на това ръкомахаше така чевръсто, че предизвикваше ефект на вентилатор. Заведението се бе напълнило, нямаше свободни места по масите, но и при нас нямаше две свободни места – струва ми се, това искаше да каже Горан на непознатия набит нахалник. Този нахалник не беше Дон Кихот, това беше ясно, но Горан беше вятърна мелница. Изглежда наковалнята разбра това, защото се отдръпна и повлече след себе си индианката. Тя извърна главата си и ме погледна презрително: разбра, че я харесвам; бях паднал без бой.

Бременната настояваше да роди пред нас. Тя несъмнено би се зарадвала да има повече публика, която да оцени достойнствата на рожбата й, затова като че ли съжали, задето тия двамата не седнаха на масата, но за сметка на това така бе успяла да прочисти гърлото си, че когато зачете, оркестърът спря, а певицата изкряка за последно. Тази вечер Ксения беше дошла заедно с оркестъра, очевидно, имаше някакъв синхрон в действията им. Певицата в сиво седна на една маса да си почине, всички пернати в ресторанта притихнаха, приборите затропаха в чиниите.

Ксения постепенно усилваше степента на децибелите, това нейно фалциращо кресчендо можеше да те накара да полудееш, но ако трябва да съм откровен, стихотворението не беше лошо. Бял стих, без рима, но имаше някакъв ритъм и ако не познавах твореца, щях да кажа, че имаше чувство. Ставаше дума за зелени храсти, любов и дървета, гора и шумаци. Така разбрах със сигурност, че Горан е бащата, това беше вън от съмнение.  

- Хареса ли ви? – попита Ксения, но без да погледне точно нас, а обгърна с поглед целия ресторант, сакаш очакваше мнението на всички посетители.

Горан каза:

- Много ми хареса. Много.

Той повече нямаше как да каже – много изчерпва всичко. За да бъда солидарен, и аз казах в своя защита:

- На мен ми хареса много.

И понеже Ксения ме изгледа злобно, защото реши, че говоря за индианката, добавих:

- Всъщност стихотворението ми хареса много. На мен. Много ми хареса.

Така очевидно беше по-добре - Ксения си поръча трета порция десерт, защото цялата вечер яде само салата, нали е на диета. Успокои се и отиде до тоалетната, за да си освежи нещо, не разбрах какво. Ако ставаше дума за зъбите, това щеше да отнеме много време.

- Сега е моментът да платя – отново настоя Горан.

- Добре, добре, щом толкова държиш – вече бях позабравил за какво трябваше да черпи, но нали се бях съгласил.

Отвори портфейла си и оттам изпадна снимка. Сигурно скоро я беше изваждал, защото стоеше извън джобчетата. Наведе се и грижливо я пъхна в едно отделение. Плати на сервитьора. Оркестърът подхвана нов мотив. Вечерта продължаваше.

На другия ден след закуската реших, че вече не ми се стои тук. Лятото едва е започнало, всичко е прекалено красиво и спокойно, за да го оцапвам с продължителност. Време е да се прибирам точно сега, когато ми е най-хубаво. А и Ксения сигурно имаше да забременява още много пъти до края на лятото; това щеше да ме довърши. Понякога обичам стихотворенията, но бях позабравил какво е да ходиш на литературно четене: като ученик ме задължаваха да го правя поне веднъж седмично, беше толкова досадно, че побързах да стана на петдесет години, за да залича спомена. Очевидно не бях успял съвсем. Пък и петдесет години не са много време.

Взех автобуса и ето ме в София. Този град е хубав през лятото – пуст и естествен, разхождаш се и разбираш, че в него има много повече неща от хора. Към края на лятото всеки ден посещавам Женския пазар, не за да потърся магазина на турбо-джинсите на Горан, с които той възнамеряваше да живее пред следващите двадесет години, а защото обичам да зяпам. Какво зяпам не мога да кажа, но всеки ден ми е приятно – вероятно защото не се налага да помня това, което виждам; наслаждавам се на гледката и на мига. За да мога на следващия ден да изпитам същото удоволствие. Вероятно приличам на безделник, но не вярвам на някой да му пука за това.

Горан е един от малкото ми приятели, с които се виждам достатъчно рядко, за да си досаждаме. Понякога се виждаме всеки ден и най-често без повод. След това не се чуваме по цели месеци, дори и да има нещо важно за споделяне. Така е с приятелите: важно е да ги има, а не да са ти под ръка. И понеже минаха доста месеци от последното ни виждане на морето, а Горан не се обажда, реших, че това е достатъчно основание да предположа, че при него се е случило нещо важно, което той не иска да сподели, за да не ме тревожи. Нали за това сме приятели. Затова му се обадих.

Разбрахме се да се видим в Южния парк. Лятото беше спомен, края на октомври ли беше или началото на ноември – няма значение, но по дърветата бяха останали само редки покафенели листа, падаха бавно, тъжно и някак тържествено, сякаш рисуваха венеца си във въздуха. Още продаваха сладолед, но не си купихме. В края на алеята децата се редяха за захарен памук. Аз лично бих хапнал, но ще изглеждам още по-нелепо. Затова  седнахме в едно заведение и си поръчахме кафе.

Мълчим. Това е добър начин на общуване, особено когато има много за разказване. Дървените очи на Горан са издълбани, сигурно някой кълвач е опитал да направи хралупа в тях. Така са изобразявали очите на статуите в древна Гърция, като избодени.

- Кажи нещо – подканям го, преди да се разделим. Захладня.

Той повдигна глава и ме погледна с кладенеца на очите си. Гласът му също бе дълбок и студен като кладенец, изкънтя:

- Нищо. Ксения пометна.

Човек като Горан има много кусури, но не може да лъже. Когато преди година и нещо ми каза, че дъщеря му е починала, не му повярвах. Аз изобщо по принцип много не му вярвам, защото винаги казваше нещата така внезапно, че няма как да ти влязат директно в ума. Дъщеря му беше на прага на забавното пътешествие, наречено тинейджърство, беше се метнала на майка си, първата жена на Горан – млада красавица с нежно излъчване, крехка и достолепна някак. Беше много по-красива, отколкото на снимката в портфейла на баща си.