Женски съдби - втора част

Красотата се ражда там където има любов. Ако едно дете е заченато с копнеж то ще бъде красиво, ама кога е гледано и с обич, два пъти по-хубаво ще расте. 

Станулица бе единствената дъщеря на Неда и Стоян. Красива и кротка, отгледана с любов, тя бе най-желаната мома във Върбово. Висока, стройна като тръстика, с тънка и изящна талия. Иска ти се с длани да я обгърнеш. В очите ѝ - с цвят на лешник, играеха златисти огънчета. Имаше гарваново черна и лъскава коса, която се спукаше като буйна река, чак до бедрата.  Красотата без достойнство на душата обаче не струва. Кога някой си търси дружинка трябва и доброта да търси в нея. То и "беладона" е красиво и нежно растение, ама плодовете му са отровни. Тъй е и с хората. Господ обаче на Станулица бе дал не само красота, но и добра душа. Ама тая пуста красота цена си има и понякога скъпо струва. 

Залюби се тя с Делчо, най-малкият син на Дора и Васил. От заможен род, с много ниви и голям имот. Хубав и работлив  момък. Двамата лика-прилика си бяха. Казват, че пари при пари отиват! Тъй се сродиха двете фамилии. Голяма сватба вдигнаха, цялото село поканиха. Два дни писъкът на гайдите и игривата песен на гъдулката и тъпана ехтяха  в планината, а земята трептеше от кръшни хора.  

Заживяха младите в любов и разбирателство. Делчо сутрин рано отиваше на нивите, а вечер бързаше да се прибере при младата си булка. Станулица шеташе из двора, гласът и огласяше с песни махалата, а усмивката и грееше като пролетен минзухар. Един ден дойде и благата вест, че невестата чака своята първа рожба. Радостно очакване обхвана и млади, и стари в къщата. 

Ама тя хорската завист е като гърне, пълно с катран. Не можеш го върза, нито да му зашиеш гърлото. Все от някъде ще протече.  

Дали от лоши очи или от зла магия младата жена взе да линее и да се топи. Залежа се. Страх се спотаи в очите ѝ,  да не изгуби рожбата си.  Помръкна от притеснение и Делчо. Сутрин когато Станулица разресваеше косата си, по гребена  оставаха цели кичури от нея, като въ̀лна по дарак.  

Уплаши се майка ѝ за чедото си, помоли Стоян да идат в съседното село на ходжа. Впрегна бащата коня в каруцата и поеха да дирят спасение. 

Посрещна ги ходжата, изслуша болката им. 

      - Празник иде!  Байрям!  Грях е в тези дни магии да развалям. На плещите си не искам такова прегрешение да нося. - отвърна им той. 

       - Моля те, ходжа! Детето ми умира! Не ни отпращай! По гол задник върху хляб ще седна, че да поема тоя грях аз вместо теб, само спаси чедото ми! - молеше се през сълзи Неда. 

След много молби и обещания накрая склони. Скри се той зад вратата на минарето, а съсипаните от мъка родители зачакаха с надежда.  

Странно е човешкото сърце, колко малко му трябва - жест, дума, молитва... че да се озари с очакване. 

Минаваха часове, а ходжата не излизаше.  Когато слънцето започна да захожда към хоризонта, вратата се отвори и той се появи стискайки в ръката си муска. 

      - Черна магия тегне над детето ви. Магия за смърт. Не мога да спася и двете души, едната ще си иде. Чия!? Ще реши Всевишният. Като си идете, да разкопаете прага! Каквото намерите да ми го донесете! Сега вземете тази муска и я пришийте към ризата на дъщеря ви!  

Прибраха се те в селото, а на сутринта разказаха на Делчо всичко. Разкопа той прага и там под първото стъпало на вратника откри малко вързопче, а в него дълги, гарваново черни,  насапунисани коси, омотани с червени и черни конци.  

Минаха се няколко дни и Станулица пометна.  

В селото хората говореха за сполетялото ги нещастие, цъкаха с език, шушукаха си и гадаеха, кой може да желае лошо на младото семейство. След седмица-две ги забравиха, споменаваха ги с две-три думи, от нямай-къде и продължиха да си чешат езиците с други новини и клюки. Само младата невеста не забрави. Лицето ѝ  посърна, като попарен здравец, а над дома им сякаш дъждовно есенно небе се стелеше. Шеташе тя из двора и мълчеше, на никому не се оплакваше, ама смехът и песните ѝ замлъкнаха. Отряза си косите и се скри под черна забрадка. 

Делчо все по-често започна да отскача до кръчмата и все по-дълго да се застоява там.   

Имаше в селото една млада вдовица, Тяна. Първата година след сватбата мъжа ѝ  го ритнал в гърдите кон. Борил се ден-два за живота си, ама какъвто бил хилав и болнав не издържал и се споминал. Останала младата жена сама да се справя с немотията.  

Харесваше много тя Делчо - хем хубав, хем заможен, голям мерак му имаше. А той нямаше очи за нея, все в Станулица гледаше и нея искаше. Ама тая жена лесно не се примиряваше. 

Една вечер прибирайки се към дома си,  подпийналият Делчо срещна Тяна. 

    -  Сполай ти , Делчо! Що чини такъв млад и хубав мъж в кръчмата по туй време, а не си стои при булката? - закачи го тя и лукави пламъчета заиграха в очите ѝ .  

Изправи  рамене вдовицата и цялата ѝ снага се опъна като елов ствол. Протегна ръка  и уж неволно докосна неговата. 

Младият мъж вдигна глава, разходи поглед по женското тяло. Гледаше я с натрапчива продължителност и жадно поглъщаше формите ѝ, със замъгления си от алкохол поглед. Кожата му настръхна от допира ѝ.  

    - А ти що дириш в тъмното, Тяно? Не те ли е страх от караконджули? - подсмихна се той. 

    - Мен от каракоджули не ме е страх, а ма виж, от тебе имам страх.  

     - Че какво ми е страшното на мен, че се боиш? 

     - Да не ми откраднеш сърцето! - звънко се засмя тя и се затича към къщата си. 

Младият месец  гледаше отвисоко и хвърляше бяла светлина върху замисленото лице на Делчо, вперено в полюшващото се женско тяло.Той въздъхна и промърмори след нея. 

        - Не се закачай с мене, Тяно, да не ти изгори чергата! Грях не ми слагай на душата!  

В това време месецът пропълзя и до прозореца на Станулица, опря се в ръба на рогозката, сякаш не му стигаха сили да стигне до седналата на леглото жена. Обгърнала с ръце колене, младата невеста чепкаше мислите си като вълна и се чудеше, откъде иде тая заплаха дето се промушваше в сърцето ѝ, като конец през игла.  

По-късно когато селото утихна и всички заспаха, една жена в двора на Тяна с разплетени коси и бяла риза вдигна ръце към черното небе и тихо занарежда: 

       - От бяло, стани черно! От черно, стани дваж по черно! Където съм аз, там и ти да вървиш! Да ме следваш, както следваш сянката на Станулица! До мен да лягаш и до мен да се будиш....  

Нощта се сви, сякаш черна ръка я мачкаше между пръстите си. Една клетва се спусна по кривите улички, провря се между дворовете и потропа на нечия порта.  

Следва