Кафене /Нейната гледна точка/
Седях и го гледах. В кафенето почти не бяха останали хора, а и с него седяхме толкова отдавна тук, че ми беше писнало да се крия.
Той забеляза, че го гледам. Май се притесни, странно, не правеше впечатление на срамежлив. Не ме поглеждаше, гледаше само в тефтера си и не пишеше. И не мислеше какво да напише, сигурна съм. Ако мислеше за нещо, то беше за мен, сигурна съм – непознатата, която го гледаше така открито от съседната маса.
Поръча си ново уиски. Изпи го на екс, но май се изсили, защото се намръщи и остана така няколко секунди. Стана ми още по-симпатичен. Едва се сдържах да не се изкикотя. Първият приятен мъж от шест месеца насам, този град явно имаше с какво още да ме изненада.
Отпих бавно от виното си, за разлика от него, успях да не се намръщя. Не обичам вино, но пък прави доста по-добро впечатление от чаша водка или уиски, особено ако си сама на масата.
Погледнах през прозореца, гледах как дъждът вали кротко и си играех с чашата. Не си бях взела чадър, не очаквах да се прибера сама тази вечер. Точно тази вечер. Дъждът винаги ме е карал да се чувствам уютно, където и да съм и най-вече в себе си.
Видях на прозореца, че ме гледа. Явно беше събрал смелост. Дали беше уискито? А после той видя, че го гледам. Не отмести поглед, само се усмихна някак... познато. И продължи да ме гледа, така, както винаги съм искала да ме гледат.
Понечих да оправя косата си и се спрях, ръката ми остана неподвижна във въздуха. Видях го как се усмихна отново и леко поклати глава. „И така си е добре, не я оправяй.”
От колко време стояхме тук? Три-четири часа? Той поне бе написал нещо, за разлика от мен. Химикалката отдавна бе изгубила топлината на ръката ми. Неговата стоеше прилежно оставена до тефтера му. Явно бе свършил с писането за тази нощ. А аз дори не бях започнала да пиша.
Отново почувствах... Имах чувството, че силно желае да ме докосне и въпреки това тялото и действията му с нищо не потвърдиха моите мисли. Вече три-четири часа.
Стоях тук само заради него. Когато дойдох, седнах случайно на съседната маса, но после ми направи впечатление. Дори с начина, по който пишеше. Излъчваше някаква неосъзната самоувереност. Исках този мъж. Не за вечерта, а за постоянно. За пръв път от много време насам изпитвах такова желание.
Продължаваше да ме гледа на прозореца. Не се разсейваше с други жени или с внезапните шумове в кафенето. Гледаше само към мен. Отпиваше от време на време от уискито си и не се мръщеше, може би бях направила грешен извод преди малко?
Гледаше ме и в очите му виждах задоволство. Изглеждаше абсолютно спокоен и явно изобщо не го притесняваше мисълта, че го виждам да ме гледа. Той искаше да знам, че ме гледа.
Почувствах се неудобно, взех си чантата и отидох до тоалетната. Засрамих се, какво правех в това кафене с този мъж? Бях дошла да пиша, не да флиртувам с непознати. Доплака ми се, дори не разбирах защо се разстроих толкова. Плиснах вода на лицето си, за да се успокоя и се върнах на масата си.
Той си беше тръгнал. Докривя ми още повече, поисках сметката и облякох палтото си. Дъждът продължаваше да вали. Ядосах се, че не съм си взела чадър.
Понечих да прибера тетрадката в чантата си и видях написани с чужд почерк телефонен номер и едно име - „Павел”. Беше използвал своята химикалка. Дъждът отново валеше уютно.
Излязох от кафенето и се огледах за такси. Когато излязох изпод козирката и понечих да махна на една свободна кола, голям черен чадър се отвори над мен.
© Ани All rights reserved.
