Камъкът

   Лазар Глишевски стоеше разкрачен пред побития гранитен камък насред селското гробище и го гледаше с омраза. В едната ръка стискаше тежкия стоманен лом, а в другата преполовената бутилка ракия. В краката му се търкаляше торбата с чука и длетата. Час по час надигаше шишето и отпиваше големи глътки. Пустата пукница обаче не го хващаше! А му беше нужна още малко смелост, за да свърши това, за което бе дошъл. И което трябваше да направи още преди много години. Но сега беше решил. Край! Това омразно парче скала, домъкнато тук от прадядо му някъде от планините на изток, щеше да бъде разбито на най-ситните камъни! Даже не на камъни, а на пясък! Старият не беше жалил сили преди години да го дотътри тук от двеста километра, той също нямаше да пожали сили да го разбие! Взираше се с гняв в дълбоко издълбаните надписи по камъка.

   „Лазар Глишев 1870-1916" Пра-прадядо му. Войводата. Героят и от въстанието. С брата си близнак шетали из околията и всявали ужас сред турците. При една битка братът загинал, а войводата дълги години след туй мъстил за смъртта му. Като дете обичаше да слуша историите за подвизите им. След години обаче намрази пра-прадядо си. Заради смъртта му. През Първата Световна участвал и загинал като доброволец на страната на врага. Под името в камъка тъмнееше плитка дупка. Някога на нейно място стоеше надпис, който бе заличен. Лазар не желаеше да си спомня какво пишеше там...

   Черни, космати облаци се събираха от всички страни. Слънцето отправи своя последен проблясък и се скри между тях и планинските хълмове на запад. Вятърът се усилваше...

   ...„Борис Глишев 1898-1944" Прадядо му. Същият, който бе донесъл огромния гранитен къс, за да изпълни бащината заръка и да положи чуждоземския камък на гроба му. Намрази и него. Заради камъка, а и заради смъртта му. През Втората световна помагал на окупаторите от изток и след победата го бяха обесили като предател...

      Усилващият се вятър свиреше в пролуките между каменните кръстове. Няколкото хилави дръвчета на гробището се превиваха под поривите му. Зад полувидимия вечерен хоризонт проблясваха светкавиците на приближаващата се буря...

   ...„Лазар Глишев 1924-1970" Дядо му. Мразеше и него. Заради затвора, в който бе лежал дълги години и заради смъртта му. Тръгнал да прави в читалището на селото секция с чуждоземни книги и да разправя, че тези книги са на родния им език! Бяха го осъдили, а няколко дни преди да изтече присъдата, криминален затворник го бе заклал през нощта...

   Светкавиците раздираха смраченото небе все по-близо и по-близо. Вятърът носеше звука от гръмотевиците на тласъци. Първите едри капки дъжд се опитваха плахо, но засега безуспешно да съединят черните облаци с още по-черната земя на гробището.

    ...„Борис Глишев 1948-1994" Баща му. Беше мълчалив и неконфликтен човек. Но мразеше и него. Приживе категорично бе отказал да смени фамилното си име и да стане Глишевски. Намериха го мъртъв тук на гробището, прегърнал тази чуждоземна гранитна скала...

   Всички те бяха погребани под огромния камък. И всички те по един и същи начин бяха попречили на бъдещето на Лазар Глишевски. Заради предателството им отказаха да го запишат да учи история в университета. Никой не му даде обяснение. Отговориха само „Всичко друго, но не и история!" Записа кадетското училище. След еуфорията от обявяването независимостта на страната и отделянето на военното училище от бившата метрополия, случайно бяха пропуснали миналото на семейството му. Две години по-късно поправиха грешката си. Изключиха го с обяснението за планирано в бъдеще съкращаване на армията... Заради тях не можа и да си намери и свястна работа. Върна се на село. Слугуваше във фермата на бившия председател на кооперацията. Грижеше се за кравите и вероятно така щеше да бъде до края на дните му. В мръсотията и торта! Ето вчера се бе отворило вакантно място за тракторист. Лазар разбираше от техника. Отиде да поговори за работата с шефа си. Председателят го изгледа мълчаливо от главата до петите и му зададе само три въпроса:

   - Лазаре, ти бугарин ли си?

   - Не сум, друже Гьошевски! Па как тако? Мàкедонец сум! Исто като тебе тука сум рòдан.

   - А зашто на гробот на дедо ти пише „Лазар Глишев - бугарски войвода"? И овоj камак не ли го е принесал дедо ти от Бугария?

   Нищо не отговори Лазар Глишевски. Наведе глава и виновно се изниза навън. На село всичко се знаеше, всичко се помнеше. Дори и заличения преди години надпис! Щеше да си остане кравар завинаги. Отиде в кръчмата и се напи до забрава. А днес като приключи с кравите, взе металния лом и ето го тук на гробището. Стоеше пред гранитната скала, която цял живот му бе тежала като воденичен камък на шията. Но тази нощ тя щеше да отиде в миналото! При предците му, където ѝ беше мястото! Надигна шишето с ракия и изцеди последните капки в гърлото си.

   Една светкавица блесна наблизо и го заслепи. Миг по-късно грохотът ѝ премина като колесницата на Свети Илия по нощното небе. Сякаш това бе сигналът към надвисналите облаци. Пороят се отприщи като от скъсан бент. Земя и небе се сляха в едно, а нейде по средата им Лазар стоеше разкрачен над надгробния камък на дедите си. Вдигна стоманения лом и с див вик заби върха му в скалата. После още веднъж, и още веднъж, и още веднъж... От камъка хвърчаха искри. Капките дъжд ги прегръщаха и от болка и ужас пищяха. Не бяха виждали син да поругава паметник на баща си и на дедите си! Но Лазар не ги чуваше. Удряше и псуваше. Псуваше камъка, псуваше миналото, псуваше съдбата си, която му бе предопределила да се роди насред тоя кръстопът на народи. Псуваше и удряше...

   Вдигна металния лом за пореден път. Небето изведнъж се отвори, огненият камшик на една мълния изскочи от тъмния кладенец в облаците, пробяга по наелектризирания от гнева въздух и докосна с крайчеца си металния прът. Той светна в червено. Лазар усети разтърсващата и изгаряща болка, изпусна лома и се свлече на земята, загубвайки съзнание...

* * *

    Дъждът шибаше лицето му. Мъжът се размърда и отвори очи. Лежеше в калта по гръб. Усети парещата болка в ръцете си. Успя да ги разгледа докато една светкавица проблясваше над главата му. Мораво-червени длани с мехури по тях. Не помнеше нищо. Усети соления вкус на кръвта в устатата си. Беше прехапал езика си. Болеше го и главата отзад. Май беше ударена. Извъртя се и се изправи на колене. Огледа се в проблясъците на светкавиците. Наоколо се виждаха каменни кръстове. Гробище. Не помнеше как се бе озовал тук. Малко по-надолу се очертаваше силуета на някаква постройка. Изправи се с мъка и се запъти натам. Напипа вратата и я бутна. В дъното на помещението мъждукаха няколко кандила. Зад тях надничаха намръщените лица на светците от иконите. Черквата на гробището. Мъжът се свлече със стон на каменните плочи.

   - Лазаре, ти ли си? - завесата на олтара се дръпна и от там се показа облечен в расо белокос свещеник. В ръката си носеше газена лампа. Видя падналия мъж и се завтече към него.

   - Лазаре, ранен ли си? - подхвана мъжа през рамо и освети лицето му.

   - Дека са мустаките ти, воеводо?! - на лицето на попа се изписа недоумение.

   В този момент вратата на църквата скръцна. От притвора се показаха трима-четирима мъже.

   - Добра вечер, отче Миладине! Кой е този? Наш ли е? Ранен ли е? - От влезлите се отдели водачът им и пристъпи напред към светлината на газената лампа.

   Попът се стресна и вдигна невярващ поглед към него. Остави светилника и набожно се прекръсти. Гледаше ту към току-що влезлия воевода, ту към мъжа, чиято глава държеше в скута си. Приличаха си като две капки вода, само дето единият беше с мустаци. Влезлият мъж се взря в лицето на припадналия и се хвана за ножа на пояса си.

  - От дека го намери тоя, отче? Да не е турски шпионин?

   - Не знам, воеводо. Преди малко влезе и припадна, без думица да е отронил. Ранен е. Главата му кърви, а виж и ръцете му! Не ке да е шпионин. На тебе прилича. Да не бех те кръщавал преди години, Лазаре, и да не знаех, че майка ти роди само тебе, преди да я затрият поганците, Бог да я прости - попът отново се прекръсти - щях да река, че ти е брат!

   - Изглежда зле. Погрижи се добре за него, отче Миладине! Но дай първом пушки и патрони за тия побратими. Ке прескочим до Княжеството за още оръжие. Офицери от Дупница са приготвили пратката. Утре ке пътуваме.

   Попът постави внимателно главата на ранения на пода и закуцука към олтара. Пред иконата на Светата Богородица се прекръсти, коленичи и размести няколко плочи от пода. От отворилата се дупка започна да вади пушки и патрони и да ги подава на мъжете. Зад тях се чу стон. Извърнаха се. Раненият бе вперил поглед в иконата на Богородица, устните му мърдаха. Воеводата насочи оръжието към него.

   - Кой си ти? Как те викат?

   - Лазар...

   - Българин ли си?

   Мъжът смътно си спомни, че вчера му бяха задали същия въпрос, само дето мястото беше друго.

   - Не сум бугарин. Македонец сум!

   Мъжете се спогледаха изненадано и прихнаха да се смеят.

   - Какъв си?! Македонец?! По тия места има българи, турци, сърби, гърци, албанци, цинцари, гюпти, ама не бех чувал да има и македонци! От дека си, Лазаре?

   - От село Буково. Битолско.

   Мъжете отново станаха сериозни и се хванаха за ножовете. Този когото наричаха „воевода" пристъпи напред.

   - Виж ме добре, Лазаре. Мене също ме викат Лазар. Като те гледам си на моите години. И аз съм роден в Буково. Тия мъже също. Но никой от нас не те познава. Кой лъже? Ти или ние?...

   Настана неловка тишина.

   - Гьорче! - войводата се обърна към един от своите хора - Оставаш тука! Да наглеждате с попа тоя... Лазар и да разберете всичко за него! Вържете го в мазата и а е решил да бега - куршум! Шпиони в нашето село не е имало и нема да има!

   Следващите дни и нощи преминаха в дълги непрекъснати разговори между отец Миладин и Лазар. И двамата разказваха историята на живота си. И двамата бяха удивени. И двамата не вярваха на другия. И двамата бяха убедени, че пред тях стои луд човек. И ако Лазар нямаше доказателства, че идва от началото на двадесет и първи век, то на попа бе достатъчно да разведе под зоркото око на Гьорче из селото неканения си гостенин, за да го убеди, че годината е 1902-ра. А селото е Буково, Битолска кааза. Когато осъзна този факт, Лазар стоя часове неподвижен с втренчен в една точка поглед. Не можеше да е истина! Смътно си спомняше онази нощ в гробището и мълнията, която го прониза. Беше случайност, че оживя. Но да го прати сто години назад във времето?! Умът му не искаше да го проумее. Не можеше да е истина! Първото, което отрони беше:

   - Овоj Лазар... Воjводата... Лазар Глишев ли се кажува?

   - Да. На Борис Глишев е син. Турците заклаха родителите му. Чина му го отгледа от манечък!  

   - Он ... Он... бугарин ли е?

   - Иска ли питане!? Всички тука сме българи. Има едно-две турски села на юг. Виж в Битоля има и турци, и албанци, и гърци. Но повечето са българи.

  - Значи... значи е вистина... вистина, а не лага!?... - Лазар не отделяше поглед от онази невидима точка.

  - Кое?

   - То, што и яз сум... бугарин...

   - А бе, ако питаш мене, малко на сръбски хортуваш, не баш на български, ама нели си християнин? Това е важно!

   Лазар клатеше невярващо глава.

   Ден преди да се върне войводата, поп Миладин занесе храна на пленника в мазето, и приседна до него. Докато сменяше превръзката на ръцете му, го заговори:

   - Слушай, сине! Войводата утре ке си доде. Ке ме пита за теб. Ако разбере, какво си ми разказал... не знам... Сигурно нема да поверва, че не си шпионин. Законот е ясен - смърт за шпионите. Не знам от дека идеш, но ми се чиниш добър човек и християнин. Ако ти се живее, по-добре разкажи, че идеш некъде от север. От Сърбия например. Приказката ти прилича...

   - Не сум сърбин... македонец сум...

   - Ти си знаеш, какъв си. Прави, каквото сакаш. Аз те предупредих...

   На следващия ден Лазар воевода се завърна, с няколко мулета, натоварени с пушки и патрони. Разпореди да се скрие оръжието и веднага реши да разпита пленника. Новият Лазар излъга, че е търговец от Ниш. Българин по произход, но позабравил някои думи и бъркащ ги със сръбски такива. Тръгнал по търговски дела към Солун. В нощта на бурята го нападнали, отнели коня, парите и тескерето му. Горили ръцете му, за да каже дали е богат и имат ли пари близките му за откуп. Накрая го ударили по главата и го оставили в несвяст. После дълго време нищо не помнел. Воеводата нищо не рече. Само кимна на Гьорче да развърже ръцете му.

   През следващите месеци, го криеха в някакви кошари нагоре в планината над Битоля. Живееше наравно с чобаните, споделяше храната им, помагаше с каквото можеше, понаучи и езика им. Воеводата беше заръчал да не се бръсне. Един ден дойде с четата и поп Миладин. Донесе кат нови дрехи за Лазар, а също и бръснач. Обръснаха бузите му, но мустаците оставиха. Когато се уми от сапуна, мъжете онемяха. Насреща им стоеше втори Лазар воевода. Истинският се засмя:

   - Досущ като мене си! Я да те видим, бива ли те и с карабината като мене? Подаде му „Манлихер"-а и шепа патрони с иронична усмивка. Тази усмивка бързо замръзна, когато Лазар вкара ловко патрон в цевта и почти без да се цели, стреля към една букова издънка на стотина крачки. Уцели я. После презареди още веднъж и стреля пак по нея. Отново я уцели на същото място. С третия изстрел я прекърши.

   - Къде си се учил да стреляш така?

   - В армията.

   - Къде?!

   - Във войската... саках да кажем - някои думи бяха още непознати в началото на двадесети век.

   - В коя войска? В сръбската?

   - Не, не! В... ъ-ъ... българската - думите с мъка се отделиха от езика му, но когато ги изрече изведнъж усети неописуема лекота - Да, да, в българската!

   - Чин?

   - Кадет. Учех за офицер. Не се изучих...

   - Колко години учи?

   - Две и половина.

   - Значи немаш офицерско звание?

   - Немам...

   - Но разбираш от строева подготовка, оръжия, тактика?

   - Малко сум ги позаборавил, но нешто помнам.

   - Така кажи, Лазаре! Такъв човек ми трябва! Тия хора, които сега те гледат с жадни за свобода очи, имат нужда точно от хора като тебе. Ако сакаш, може да останеш при нас и да помогнеш за делото! Ако сакаш, може и да си вървиш в Ниш... Свободен си да избираш! Ако приемеш, от сега насетне ти ке бъдеш Лазар Капетанот, за да не те бъркат с мене, Лазар Воеводата! Приемаш ли да останеш с нас?  

   Лазар кимна. Тук беше... или по-точно щеше да бъде след време неговият роден дом. Закле се във вярност към Делото над евангелието и револвера. Воеводата го накара да коленичи и докосна със сабята си главата и раменета му:

   - Произвеждам те в чин капитан! Тук и сега, в името на Бога и на Майка България! От днес аз ке бидам твой брат и ти ке бидеш мой брат!

   Прегърнаха се, а отец Миладин ги благослови. Мощно „Ура!" и гърмежи огласиха горите наоколо.

   В следващите месеци капитанът не се спря на едно място. Обикаляше селата и денем учеше селяните на строева подготовка, боравене с оръжието и всичко, което си спомняше от кадетското училище. Планината ечеше от изстрели, строеви команди, заповеди за тактически прегрупирания. Обикновените земеделци, чобани и занаятчии попиваха жадно всяка дума на Капетанот. А ден-два по-късно пред него вече не стоеше тълпа селяни, а малка сплотена войскова единица. Лазар гледаше тези обикновени хора и не вярваше на видяното. Какво ли трябваше да е преживял този народ, за да бъде жаждата му за свобода толкова силна! Беше учил история в училище, беше си представял миналото, но такава решимост в погледите не очакваше да срещне. Всякакви прозаични житейски грижи бяха сложени настрана, за хората имаше само едно важно и неотложна нещо - Делото и предстоящото въстание.

   Вечер Лазар пристъпяше прага на селските църкви и с трепет разгръщаше църковните книги. Те бяха историята. Не бе успял да запише История в едно друго време, но това тук беше истинската, живата история! Селските свещеници чинно записваха от векове кръщения, венчавки и опела с имена, дати и подробности. Някои от тях приемаха доста широко задълженията си и се бяха превърнали в своеобразни хроникьори. Освен Божиите дела, бяха записали в църковните книги и съвсем житейски подробности. Кой кога вдигнал къща, кой кога отишъл на хаджилък, кой кога изпратил чедото си да учи в „Майка България"... Срещаше тези две думи почти във всяка селска хроника. А и други - „Българската Екзархия", „Българската гимназия в Солун", „Българското училище в Битоля", „българин", „българка", „българин", „българин", „българин"... Никъде не видя думата „македонец". Не я срещна и в книгите, които разлистваше в скромните селски къщи. Не можеше да повярва! Беше живял в една огромна лъжа, самият той бе част от тази измама!... Дедите му бяха правите, а не той!...

   Въстанието избухна хем очаквано, хем малко изненадващо. Битките бяха ожесточени. Лазар Воеводата и Лазар Капетонот се биеха рамо до рамо. Хората ги мислеха за братя. И нямаше как да бъде другояче. Приличаха си като две капки вода. Не искаха да развалят илюзията на хората. Въстаналият народ имаше нужда от своите митове. А и се бяха сближили повече от братя.  Битолски революционен окръг бе окръгът с най-тежките сражения. Може би защото въстанието в другите окръзи закъсня, а някъде и не избухна. Срещу тридесетте хиляди въстаници султанът изпрати добре въоръжена триста и петдесет хилядна армия. Когато въстанието бе удавено в реки от кръв, Лазар Воевода се изтегли в планината с остатъците от четата. Лазар Капетанот пое с няколко души към Княжеството. На раздяла се прегърнаха братски. Единият знаеше, че това е последната им среща. Знаеше, че другият ще продължи борбата още дълги години. Но също така знаеше, че неговият път е към края си. Не съжаляваше. През последната година бе живял така, както си бе мечтал да живее през целия си предишен живот. Беше свършил толкова много неща! Срещна истински герои, които знаеха цената на свободата и без колебание я платиха. С живота си! Той самият бе готов да я заплати като тях. Всичко преживяно си струваше! Само за едно нещо съжаляваше Лазар. За онзи гранитен камък, останал в едно друго време и за надписа, който бе заличил от него на младини. И за това, че нямаше да има възможност да поиска прошка за стореното от баща си и дедите си...

   Бяха вече съвсем близо до България, когато попаднаха на засада при Кресна. Чу гърмежите, миг по-късно усети парването на тила си. А после светът потъна в тъмнина... 

* * *

   - Лазаре, станиии! - Гръмотевицата пробяга в небето с човешки глас.

   Мъжът се размърда. Дъждът шибаше лицето му. Отвори бавно очи и отново ги затвори.

   - Лазаре, станиии! - поредната гръмотевицата изгромоля и отекна към планината на запад.

   Лазар отвори очи и се опита да ги фокусира.

   - Стàни бе, Лазаре! - разпозна селския гробар, който го дърпаше за ризата.

   Надигна се с мъка. Дланите му горяха. Главата го болеше. Извърна се. Гранитната скала бе там, където винаги бе стояла. Вгледа се в нея на проблясъците от светкавиците. Отгоре ѝ имаше няколко малки дупки и драскотини. Погледът му се плъзна надолу.

   „Лазар Глишев 1870-1916 Български воевода". Последните две думи бяха с разкривени букви, личеше, че не ги беше дялал опитен майстор. Чукът и длетото се търкаляха окървавени до камъка. Погледна ръцете си. Разпуканите мехури на дланите му представляваха една пихтиеста кървава маса. Взря се отново в разкривените букви. Резултатът си струваше! Бе успял! Една сълза се търкулна по лицето му. Лазар Глишев коленичи и целуна гранитния камък над дедите си...

* * *