Сашо беше наркоман. И то от доста продължително време. Когато умря от свръхдоза никой не беше изненадан прекалено. Ако не бяха другарите му наркомани, кой знае колко време щеше да лежи в онова мухлясало мазе във Филиповци.  
Погребаха го в един студен, зимен ден на гробището на Бакърена Фабрика. Освен майка му и други двама по-далечни роднини ипопа, нямаше други на погребението. Тежкият сняг падаше по кофчега докато попът го опяваше. Спуснаха го, зариха го, и за него остана спомена от по-добрите дни, когато не бе пристрастен.
Никой от познатите му не знаеше, че в момента, в който Сашо почина от свръхдоза, той се събуди в едно синьо поле. Под него имаше гъста трева, подобна на мек килим. Сашо седна и се огледа. Беше гол, голеничък. Полето беше равно, без никакво хълмче в която и да е посока. Духаше лек, хладен вятър, който му беше приятен. На небето имаше три слънца на различно положение на хоризонта, които светеха с различна светлина. Имаше също две планети подобни на Сатурн - с пръстени и всичко останало. Сашо запази спокойствие. Помисли си, че навярно хероинът е бил с някакви примеси, което си беше самата истина и тъкмо примесите го бяха убили. Той все още не знаеше последната част обаче. Помисли си, че сънува някакъв шантав сън, от който щеше да се събуди скоро и започна да чака.
Слънцата се изтъркаляха по небето и на тяхно място изгряха три големи луни, които осветяваха добре полето. Сутринта дойде първо с едното, след това и останалите слънца. На Сашо започна да му писва. Той си би няколко шамара, щипа се, мята се по тревата, като единствено установи следното - не можеше наистина да се нарани - кожата му беше доста здрава, нито да се събуди. Той си помисли, че не му се ядеше или пиеше вода, нито му се ходеше до тоалетната. Докато чакаше да се събуди Сашо реши да се разходи. Избра си едно от слънцата и започна да го следва. По негови изчисления извървя поне трийдесет-четирисет километря преди слънцата да залязат. На Земята Сашо не беше в много добра форма и това, че дори не се бе уморил го изненада.
Няколко дни и нощи минаха и Сашо все не се събуждаше. Вместо да ходи той подтичваше по полето, мъчейки се да намери нещо различно. Беше го налегнала страхотна скука. Известно време броеше дните, но в крайна сметка нищо не се променяше, за да има причина да ги брои. Всеки ден и всяка нощ бяха еднакви. Решен да прекрати този кошмар Сашо реши да се самоубие. Но как? Той опита да задържа дъха си, но с учудване установи, че издържаше без дъх неограничено време. Оттук насетне слдваха различни фази - говорене със себе си, молби и упреци към Бог и после, когато Бог започна да му отговаря. Тази фаза също отмина. Така или иначе нищо не се случваше извън главата на Сашо, с изключение на шествието на небесните тела, което му беше писнало до болка. Така минаха няколко години...може би. После още няколко. После минаха много години. Сашо постепенно се примири със самотата си. Ходеше по цял ден по полето и мислеше. Мислеше за отминалия живот. Той бе разбрал, че е умрял и даже си представяше погребението в Бакърена Фабрика с мокрия сняг. Спомняше си живота и мислеше, ли мислеше. За всеки ден, който бе изгубил, всеки грешен избор, които бе правил. От вторачване в миналото пред себе си бе изградил доста подробна картина на съзнателния си живот. В главата си преминаваше през всяка случка, за която се сетеше, после я променяше мислено и следваше отражението ѝ в по-следващия си живот. Така Сашо изжива милиони животи. Тази игра го разсейваше от невероятната му самота. Умът му заякваше все повече и повече. Навремето, когато бе жив, баща му го бе научил на шах и Сашо отввреме-навреме играеше наум сам срещу себе си. Представяше си, че играе срещу опонент, налагаше си да  гледа на шаха от двете страни на дъската като двама различни човека човека. Така минаха много години. И един ден Сашо разбра, че не се чувства самотен. Още повече той разбра, че както можеше да разделя ума си на две, за да играе шах, така можеше да го разделя на две за жда създаде съвсем друго съзнание. В мигът в който си помисли това в полето пред себе си той зърна купчина, която се размърда. Сашо се приближи и пред него се изправи втора негова версия. Сашо 2 бе напълно отделен от Сашо-1, въпреки, че бе заченат в мислите на последния. Скоро светът около Сашо бе пълен с хора. Те не бяха просто негови копия, а всеки бе различен, всеки имаше индивидуалност, различен пол. Говореха си помежду си, спореха, откриваха нови неща един за друг. Стана интересно...и весело. Единствено пейзажът бе малко скучноват. Един от жителите на планетата си представи дърво. Той подробно описа как дървото изглежда , къде се намира, как листата му се клатят на вятъра. Хората около него запомниха това дърво и си го представиха и то стана истинско. Изникнаха други дървета. Скоро в скучната равнина имаше малки хълмчета, в далечината израснаха планини.
След много години един от жителите на Амореа - както планетата бе кръстена, лежеше на зелената трева под пищен дъб. Той се наричаше Зъбъб. Днес беше свободния му ден и Зъбъб бе избрал да го прекара в съзерцание и мисли. В долината под него се виждаше величествен град. Жителят на Амореа имаше затъкнат в устата, стрък трева. Той си мечтаеше, коя от двете си приятелки да избере, или да избере и двете…
Две зелени фигури се приближиха до него.
- Привет - поздрави го едната
- Привет и на Вас. - отвърна Зъбъб.
- Сашо, ние сме от Земята.
- Казвам се Зъбъб. Бъркате ме с някой друг.   
- Не, ние знаем кой си.
Зъбъб бе донякъде изненадан, но реши да играе на играта на двамата чужденци, още повече, че му харесваше зеления им свят. Той самият бе виолетов.
- Сашо, станало е огромно нещастие. Това, което виждаш пред теб е измислица. Представяш си го.
- Дотук добре - отговори Зъбъб. Зеления го забавляваше.  - По натам, какво?
- Преди един час ти взе хероин, примесен с фентанил. Има късмет, че приятелят ти Петър те е намерил и се е обадил на линейка. Ние сме лекарствата, които ти вливат. Ти ни проектираш да изглеждаме така.
- Аха. Знам какво ще кажете. Дават ми лекарства, за да се събудя. Тоест вие сте символ на лекарствата. Като в Матрицата - синьото и зеленото хапче.
- Точно така. Трябва да се събудиш. Ако не се събудиш, завинаги ще останеш в тази измислица.
- Добре. Досега бяхте смешни, новече не. Аз не съм Сашо, а Забъб. Намерете си Сашото и го убедете да спре - такова - да сънува. Късмет ви пожелавам да го намерите. На тази планета има един милярд жителя, ама де да знам, може и да ударите лотарията. - като каза това Зъбъб се обърна настрани и затвори очи.
- Ти не разбираш. Всички от тези жители си ти. Които и да питаме, това ще си ти. Тук няма нищо. Ти лежиш в болничното легло. Всичко е в главата ти. Представяш си го.
- Ех и вие. А как да знам, че не си представям и вас?
- Защото ние сме истински. Ние сме синьото хапче от Матрицата. - каза едната фигура
 - Или май беше червеното  -отдавна не си го гледал този филм. - допълни другата фигура.
- Да предположим, че сте прави. Да предположим, че ви последвам и се събудя в болнично легло. Каква е там разликата от този свят? Как да знам, че някой също не си го представя? Доколкото разбирам Сашо е наркоман и има доста кофти живот. Защо да изоставя тук червената Нарт и жълтата Харт, които ме чакат долу в града, за някакво си легло в болница. Там оттатък, как знаят, че не са плод на някакъв сън или разделено съзнание?
- Не, онова е истинския свят.
- Нима? Вие казвате, че този свят тук се случва в главата на Сашо?
- Точно така!
- А светът отвън? Той пак се случва в главата на Сашо. Проекция е. Той никога не може да знае, че светът е истински, а не си го представя. 
Двете зелени фигури се спогледаха.
- Аха. Значи да сменя една интересна, приятна проекция с един гаден свят - проекция. О и едно последно нещо…
- Какво Сашо?
- Ако съм Сашо, то аз споря със себе си. Лекарствата не могат да говорят. Тоест аз представям пред себе си аргументи, които оборвам. А ги оборвам, защото желая да остана тук.
- Желязна логика - забеляза единия зелен.
- Ами сега какво? - каза другия
- Как какво? Трябва да останем тук. Все пак поне е хубаво.
Двамата зелени тръгнаха към града надолу по хълма, а Зъбъб дълго гледа зад тях. Той така и не се реши коя от двете си приятелки Харт и Нарт, да избере. Накрая му писна да мисли за това и се загледа в небето, където трите луни на Амореа величествено изгряваха.