Живяла някога, много, много отдавна в далечна източна земя чудно красива принцеса. Казвала се Айгул – Лунно цвете. Стройна и гъвкава като горска сърна, с коса като атлаз, сплетена на безброй атрацитено черни плитки, дълги до кръста; с очи, искрящо-зелени като изумруди. Когато се смеела все едно перли се сипели по мраморните подове на двореца. Всичко вършела с лекота – както лебед се спуска по водата! Когато запеела, птиците замлъквали, за да я слушат; когато танцувала лезгинка, всички други играчи спирали, нареждали се в кръг и пляскали с ръце; в язденето на кон и стрелбата с лък била ненадмината; наравно с мъжете ходела на лов със соколи. Килимите, изтъкани от нея нямали равни по красота. Най-голяма чест за чуждоземните пратеници, стъпили в държавата, била да им връчат изтъкан от нея килим, а за знатните им господари – да го получат...
Но много хубаво не е на хубаво и няма вечно щастие. Вражеска страна нападнала Родината на принцесата. Баща й свикал народа си под знамената и потеглили да се бият с врага. Айгюл организирала отбраната на близката до двореца крепост, където намерили убежище и жителите на околността. До последен дъх се били храбрите бойци, но враговете били по-силни от тях. Когато станало ясно, че няма да победят в неравната борба, храбрата девойката събрала жените, децата и старците и побягнали навътре в Планината. Цял ден тичали, гонени от нападателите си. Когато надвечер разбрали, че няма да успеят да се спасят, Айгюл високо се провикнала: „ Нека се превърнем в нещо друго, само и само да не попаднем в ръцете на враговете!“ В тоз час всички жени се превърнали в цветя с нежни оранжево-червени цветове; децата – в светулки, а старците – в соколи.
На това място всяка година напролет по едно и също време цъфтят красивите цветя, носещи името на Айгюл. През лятото от долината нощно време излизат рояци светулки, а високо в небето през деня се реят соколи!...
© Радослава Антонова All rights reserved.