На излъганите...
Не го обичам вече! Какъв е смисълът да живея така? - думите се запечатваха по всяка вещ в кабинета ми... Кръжаха из въздуха като птици с прекършени крила... Блъскаха се глухо в стените... Разрязваха тишината с писъка на изчезналата любов и доверие...
Разтварях прозорците широко, за да ги освободя от това безпомощно лутане из сивата стая... Гледаха ме нажалено и отказваха да напуснат... Те носеха разпятието на болката, на отчуждението, на прахосаните мечти... Носеха стенанието на различни човешки души... Искаше ми се да ги прогоня, но толкова бях свикнала с тях, че те станаха част от мен...
Години наред изучавах човешката душа. Дисектирах я. Анализирах я, но имах усещането, че се давя в плиткото... Осъзнах, че не бях извлякла есенцията и затова изпитвах трудности...
Вглеждах се в подбудите на престъпника за престъплението, в несъвършените идеи на тийнейджърите за един по-съвършен живот, отвъд рамките... В измяната, в любовта...
Питах се какво ни подтиква да лъжем, да завиждаме, да убиваме малко по малко себе си... Отговарях си някак с методите, с които се налагаше да боравя като психолог, но за мен те не бяха съвсем задоволителни... Работата ми ме научи да се вглеждам в детайлите, в микроскопичните нишки, които привързваха душата с живота...
Гледах към онези птици и се питах какво е прекършило крилата им... Дали не бяха попаднали в уловка, изтъкана от собственото им самозалъгване... Знаех, че ги боли! Хиляди други ги болеше като тях... Думите... Да, думите...
Болката на излъганите ме плашеше повече... Защо онова чувство, което е палело душите им някога, сега го нямаше...? Вместо любов, там сега растяха само пепелища, в които огънят отдавна бе изтлял... Да, оказваше се, че няма нищо вечно... Всеки огън бе раздухван от вятъра и угасян завинаги...
- Защо избра другия? - питах с надеждата, че те ще се върнат отново към това, което във времето ги е крепяло.
Те ме поглеждаха някак наивно, сякаш сами си вярваха...
- Ще съм обичан повече.
Вярваха си... За сметка на излъганите си съпруги, близки, приятели... Как ли се чувстваха излъганите, когато човекът до тях просто си отиваше, смачкваше граденото с години... Загасяше огъня...
Задушавах се! Писъкът им сгромолясваше всичко в мен...! Трябваше да стигна до прозореца, но димът от огъня заслепи сетивата ми...!
© Петя Стефанова All rights reserved.
