1 min reading
И пак съм там, до брега на река Огоста. Там отгледан под топлите грижи на баба.
Един ден тя сякаш между другото ми каза:
- Сине, избрах те ти да ми носиш кръста!
- Къде, бабо - попитах учудено - Добре, щом искаш...
- До гробището. - отговори баба сериозно - Ти съгласен ли си? Ще имаш ли сили?
- Разбира се, бабо! - отговорих без да помисля - Гледах когато почина баба Персина, отсреща. Един чичко и носеше кръста. Две малки, заковани летви, боядисани в черно. Струва ми се, че е много лек!
Баба, докато чошкаше белоснежната тазгодишна вълна от овцете само ме погледна и каза:
- Няма леки кръстове, сине! Всички тежат много и завинаги!
Тогава не разбрах бабаините думи. Времето неуморно ме понесе през изораните си ниви. Аз се спъвах в огромните житейски буци. Падах и ставах. Ставах и падах, разбирайки неравността на това, отдалече изглеждащо прекрасно място.
И дойде деня... Баба почина... Беше 1986 година.
Лятото... Горещият август... Тогава сякаш Господ си събираше светиците от земята.
Моята с ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up