Орфей
1 min reading
Големият град, потънал е в мрак и бледи светлини. Величествени сгради се издигат все нагоре и нагоре. С напрежение се мъчат да достигнат небето. Лек пролетен вятър навява, но е още февруари. Още е студено. Безцветно. Сиво.
Една мелодия се прокрадва измежду тишината.
Един флейтист самотен свири... звуци, нежни, лирични... почти романтични, с онези леки нотки на трагизъм. Те се издигат и извиват в нощния пейзаж. Иливат се и обвиват всяко по-искрено сърце... Спират го за миг... за два...
Един флейтист самотен свири.
Безразличните подминават безсърдечни. Не чуват, не усещат, не изпитват, дори и да виждат. Сякаш не е там, сякаш не свири...
Но той свири! И свири...
Един флейтист самотен свири...
Спря се един мъж...
-А... Орфей какво прави тук?!
Да, наистина, как е слезнал на грешната земя, за да свири на сивия тротоар, под тези величествени сгради? Кой вятър го довя? Чие проклятие бе това?
А в близката градска градина дърветата се топяха в мрака. Единствено нощните лампи оконтуряваха силуета им, за да не се изгубиш и да не помислиш, че всичко това е само една приказка...
А флейтата свиреше, не се отказваше...
На тези, които може да им прозвучи познато, тази приказка се случва в Пловдив късно вечерта... И тя е реалност!
© Сара All rights reserved.
